— Бре, да пукна! — възкликна коленичилият лекар. — Този е още жив!
Не му повярвах. Дясната ръка на Фицстивън липсваше, както и по-голямата част от десния му крак. Тялото му бе така изкорубено, че не можеше да се види какво е останало, но половината от лицето му не съществуваше.
— В коридора има още един — рекох. — Със смазана глава.
— А, на оня му няма нищо — промърмори доктор Джордж, без да вдигне глава, — но тоя… да пукна на място!
Той се изправи на крака и започна да дава нареждания. Беше възбуден. Отвън влязоха двама души — мисис Хърман, сестрата, която се грижеше за Габриел, и някакъв мъж с одеяло — и отнесоха Фицстивън.
— Онзи в коридора Финк ли е? — попита Роли.
— Да — отвърнах и им предадох какво ми беше казал. — Не успя да си довърши приказката — добавих. — Експлозията му попречи.
— Да не би бомбата да е била предназначена за него — да му попречи да довърши?
— Никой не го проследи от града дотук — възрази Мики. — Освен мен.
— Възможно е — казах. — Иди по-добре да видиш какво става с него, Мик. — Мики излезе. — Прозорецът беше затворен — обърнах се към Роли. — Преди експлозията не чух шум от удар по стъклото, а вътре в стаята няма натрошени стъкла. Имайше и мрежа срещу комари, така че със сигурност можем да кажем — гранатата не е била метната през прозореца.
Роли кимна разсеяно, загледан в междинната врата.
— Ние с Финк разговаряхме в коридора — продължих аз. — Оттук се втурнах направо в нейната стая. Изключено е някой да е излязъл оттам след експлозията, без да го видя или чуя. Не измина и секунда от момента, в който изгубих от поглед тази врата, и нахълтването ми тук. Мрежата на нейния прозорец е непокътната.
— Мисис Хърман не беше ли при нея?
— Трябваше да е вътре, но я нямаше. После ще разберем защо. Излишно е да допускаме, че мисис Колинсън е метнала гранатата. Откак я докарахме вчера от Дъл Поинт, е все на легло. Няма начин да е накарала някого да постави предварително бомба, защото откъде ще знае, че ще бъде в тази стая? И никой не е влизал освен теб, Фийни, Върнън, лекаря, сестрата и мен.
— Не казвам, че е замесена в тази история — промърмори заместник-шерифът. — Тя самата какво разправя?
— Засега нищо. Дай да опитаме, макар да се съмнявам, че ще измъкнем нещо.
Излязох прав. Габриел лежеше в леглото, завила се плътно до брадичката, сякаш при най-малка опасност щеше да се покрие цялата, и само поклати глава. На всеки въпрос отговаряше с „не“, независимо дали „не“ — то пасваше на въпроса. Влезе сестрата — едра, гърдеста, червенокоса жена на четирийсет и няколко години. Лицето й изглеждаше честно, защото беше добродушно, покрито с лунички и синеоко. Закле се върху Библията, че била извън стаята за по-малко от пет минути, колкото да слезе до долу за листове за писане, тъй като имала намерение да пише на племенника си във Вальехо, докато пациентката й спи. И че това било единственото й излизане от стаята за целия ден. Каза, че в коридора не срещнала никого.
— Отключена ли оставихте вратата? — попитах.
— Да, за да не я събудя, като се върна.
— Къде са листовете за писане?
— Така и не ги взех. Чух експлозията и хукнах обратно нагоре. — Страх изпълни лицето й и луничките се превърнаха в мъртвешки петна. — Да не би да си мислите…
— По-добре се погрижете за мисис Колинсън — рязко й наредих аз.
19. ДЕГЕНЕРАТКАТА
Двамата с Роли се върнахме в моята стая и затворихме междинната врата.
— Ц-ц-ц. Никога не бих допуснал, че мисис Хърман ще…
— Напразно — изръмжах аз. — Нали ти я препоръча. Що за човек е?
— Тя е жената на Тод Хърман, собственика на гаража. Преди да се омъжи за Тод, беше медицинска сестра. Мислех, че става за тази работа.
— Има ли племенник във Вальехо?
— Ъхъ, малкият Шулц, дето работи на Кобилешкня остров. Как според теб се е забъркала в тази?…
— По-вероятно е да няма нищо общо — иначе щеше да представи хартията за писане. Постави някой да пази тук, докато повикаме от Сан Франциско специалист по експлозивите.
Заместник-шерифът извика някакъв мъж от коридора и ние го оставихме да си придава важност в стаята. Намерихме Мики Линан долу във фоайето.
— На Финк му е спукан черепът. На път е за Окръжната болница заедно с другата развалина.
— Фицстивън умря ли?
— Не, и докторът е на мнение, че ако го закарат някъде, където имат нужната апаратура, ще успеят да го спасят. Един господ знае защо — като му гледам състоянието… Те, лекарите, обаче най-много се радват тъкмо на такива като него.