— Арония Холдорн беше ли освободена заедно с Финк? — попитах.
— Да. Ал Мейсън я държи под око.
— Обади се на Стария и виж дали Ал е докладвал нещо. Разкажи му какво стана тук и питай дали са открили Андрюс.
— Андрюс ли? — попита Роли, когато Мики се запъти към телефона. — Какво му има?
— Не знам дали му има нещо. Просто не можем да го намерим, за да му кажем, че мисис Колинсън е освободена. Не са го виждали в кантората му от вчера сутринта и никой не знае къде е.
— Ц-ц-ц. А за какво ви е притрябвал толкоз?
— Нямам намерение да й бера грижата до края на живота си. Делата й са в негови ръце, той отговаря за нея, така че искам да му я предам.
Роли кимна разсеяно. Излязохме навън и заразпитвахме — къде, когото видехме — за всичко, което ни хрумнеше. Никой от отговорите не ни даде нещо ново, само потвърди убеждението ни, че бомбата не е била хвърлена през прозореца. Говорихме с шестима, които са били пред хотела точно преди и по време на експлозията, и никой от тях не бе видял нещо, което да може по някакъв начин да се изтълкува като мятане на граната. Мики се върна от телефонната будка с информацията, че след освобождаването си от затвора Арония Холдорн отишла право в дома на някакво семейство на име Джефри в Сан Матео и не е мърдала оттам, а Дик Фоули, който бил по следите на Андрюс, хранел надежди да го открие в Саусалито.
Окръжният прокурор Върнън и шерифът Фийни, следвани плътно от глутницата репортери и фотографи, пристигнаха от окръжния център. Двамата доста дълго се правиха на детективи, но това не ги докара доникъде освен до първите страници на всички вестници, излизащи в Сан Франциско и Лос Анджелес: мястото, което най-много им допадаше. Накарах да преместят Габриел Колинсън в друга хотелска стая и закотвих Мики Линан в съседната, с отключена междинна врата. Габриел се разприказва най-сетне — пред Върнън, Фийни, Роли и мен. Но онова, което имаше да ни каже, с нищо не ни помогна. Спяла, но я събудил страшен трясък и нещо разтърсило силно леглото й. След което съм влязъл аз. Друго не знаеше. Късно следобед пристигна Мак Кракън — специалист по експлозивите от полицейското управление на Сан Франциско. След като разгледа различните парчета, които можа да събере, той произнесе предварителната си присъда — че бомбата била малка, алуминиева, заредена с долнокачествен нитроглицерин и взривена от грубо самоделно устройство.
— Професионална ли е работата или любителска? — попитах аз.
МакКракън изплю няколко влакънца тютюн — той беше от онези, дето си дъвчат цигарите — и отговори:
— Ако питате мен, човекът си е разбирал от занаята, но е работил с подръчни материали. Ще ви дам по-подробни сведения, след като обработя този боклук в лабораторията.
— Часовников механизъм имало ли е?
— Не виждам следи от такъв.
Доктор Джордж се върна от окръжния център с новината, че остатъкът от Фицстивън още дишал. Той беше силно възбуден. Трябваше да му крещя, за да чуе какво го питам относно Финк и Габриел. Чак тогава ми каза, че животът на Финк бил вън от опасност, а настинката на момичето била излекувана дотолкова, че можело да става от леглото, стига да пожелаело. Попитах как е с нервите, но той толкова бързаше да се върне при Фицстивън, че не бе в състояние да ми отдели повече внимание.
— Хм, да… разбира се — промърмори, докато се промъкваше странично покрай мен, по посока на колата си. — Тишина, спокойствие, никакви тревоги.
И изчезна.
Вечерях с Върнън и Фийни в ресторанта на хотела. Те смятаха, че не съм им разказал всичко, свързано с бомбата, и ме подложиха на кръстосан разпит, макар да не се осмелиха да ме обвинят право в очите, че крия нещо от тях. След вечеря се качих в новата си стая. Мики се беше проснал в леглото и четеше вестник.
— Иди да хапнеш — казах му аз. — Как е нашето бебе?
— Станала е. Как ти се струва — не й ли хлопа дъската?
— Защо? Какво прави?
— Нищо. Само се питам.
— Така е на празен стомах. По-добре иди се нахрани.
— Слушам, мистър „Континентал“ — рече той и излезе.
В съседната стая беше тихо. Ослушах се пред вратата, сетне почуках.
— Влез — каза гласът на мисис Хърман.
Бе седнала до леглото и бродираше крещящи пеперуди върху парче жълтеникав плат, опънато на гергеф. Габриел Колинсън беше в люлеещия се стол в противоположния край на стаята и гледаше намръщено стиснатите в скута си ръце — стиснати така, че кокалчетата бяха побелели, а пръстите — разперени. Беше с вълнения костюм, по който бе отвлечена. Той бе все така измачкан, но изчеткан и изчистен от калта. Не вдигна поглед към мен. Затова пък сестрата ме погледна и сбърчи лунички, за да ми се усмихне смутено.