— Добър вечер — поздравих аз, като се опитвах да въздействам жизнерадостно с появата си. — Скоро, изглежда, няма да имаме болни.
Това не предизвика никаква реакция у Габриел и прекалено силна у сестрата.
— Да, наистина, колко сте прав — възкликна тя с прекомерен ентусиазъм. — Вече не бих нарекла мисис Колинсън болна — тя става и се движи. И да ви кажа правичката, почти съжалявам за това — хи-хи-хи, — защото, уверявам ви, че не съм имала такава приятна пациентка, във всяко едно отношение. Навремето, като работех в болницата, точно това си казвахме с момичетата — колкото по-мил е пациентът, толкова по-малко време остава при пас, а пък неприятните живеят… искам да кажа, остават цяла вечност, че и отгоре. Поне така му се струва на човек. Спомням си веднъж… — Аз й смигнах и кимнах към вратата. Останалите думи умряха в отворената й уста. Лицето й пламна, сетне пребледня. Захвърли бродерията си, стана и занарежда плиткоумно: — Да, да, винаги е така. Е, аз да отида да проверя онези… нали знаете, как се казваха… Нали ще ме извините за няколко минутки?
И бързо излезе, странично, сякаш се страхуваше да не се промъкна зад гърба й и да я ритна отзад.
Щом вратата се затвори, Габриел вдигна очи от ръцете си и рече:
— Оуън е мъртъв.
Не ме попита, а го заяви, но можех да изтълкувам думите й само като въпрос.
— Не. — Седнах на мястото на сестрата и извадих цигари. — Жив е.
— А ще оживее ли? — Гласът й още беше дрезгав от простудата.
— Така казват лекарите — преувеличих аз.
— А ще бъде ли?… — Остави въпроса недовършен, но хрипкавият й глас звучеше напълно безпристрастно.
— Доста ще е осакатен.
— Още по-зле — рече тя повече на себе си, отколкото на мен. Аз се усмихнах. Ако бях толкова добър артист, за колкото се имах, то в усмивката ми би трябвало да проличи само добродушно веселие. — Смейте се — много сериозно продължи момичето. — Де да можехте със смях да оправите нещата. Само че няма да стане. То съществува. И винаги ще съществува. — Погледна ръцете си и прошепна: — Проклятие.
Произнесена с какъв да е друг тон, думата би прозвучала мелодраматично, нелепо, театрално. Но тя я отрони някак си машинално, без никакво чувство, като че ли изговарянето й бе станало навик. Представих си я как лежи нощем в мрака и си я повтаря безкрай, шепне я на тялото си, докато се облича, на лицето си, отразено в огледалото, час подир час, ден подир ден. Размърдах се в стола си и изръмжах:
— Я стига! Само защото някаква си злобарка си изкара на теб омразата и яда и надрънка врели-некипели…
— Не, не. Мащехата ми просто изрази с думи онова, което отдавна ми беше известно. Не знаех, че съм го получила от рода Дейн, но винаги съм го усещала в кръвта си. И как иначе? Та нали имам всички признаци на израждане. — Тя прекоси стаята, за да застане пред мен, и взе да върти глава наляво и надясно, повдигнала с две ръце къдриците си. — Ето, вижте ушите ми: мекото липсва, а в горната част са заострени. Нормалните хора нямат такива уши. Само животните. — Пак се обърна с лице към мен, вдигнала все така косите си нагоре. — Вижте и челото — вижте колко е малко, каква форма има… също като на животно. Ами зъбите ми? — оголи ги тя: бели, ситни, остри. — А формата на лицето ми? — Пусна косите си и ръцете й се плъзнаха по бузите, за да се сключат при странно изострената й брадичка.
— Това ли е всичко? — попитах. — А случайно да имаш кози крака? Да допуснем, че всичко това е толкова ненормално, колкото го изкарваш. И какво от това? Мащехата ти беше чистокръвен представител на рода Дейн и същинска вещица, обаче къде бяха физическите й признаци на изроденост? Не си ли съгласна, че на външен вид си беше най-нормална и здрава жена?
— Това не е отговор — нетърпеливо поклати Габриел глава. — Може би тя просто е нямала физически признаци. Но затова пък аз ги имам — плюс психическите. — Седна на ръба на леглото до мен, подпря лакти на коленете си и стисна в шепи измъченото си бледо лице. — Никога не съм била в състояние да разсъждавам ясно, като другите хора — дори за най-простите неща. Всичко е объркано в ума ми. За каквото и да се опитам да мисля, винаги ме обвива някаква мъгла, намесват се други мисли и едва успявам да уловя нещо от първоначалната си идея, преди отново да я изгубя. Тогава започвам да се ровя из мъглата, докато открия изгубеното, за да се случи пак същото, и това се повтаря безкрай. Можете да си представите колко е ужасно да живееш по този начин и да знаеш, че винаги ще е така или най-много положението ти да се влоши.
— Не, не мога. Всичко това ми звучи крайно нормално. Никой не разсъждава ясно, каквото и да си въобразяват хората. Мисленето поначало е мътна история, въпрос на улавяне на мъгляви откъслечни разсъждения, които след това се опитваш да слепиш в едно цяло. Затова именно хората се придържат здраво към своите мнения и убеждения. Защото, като знаеш колко трудно си ги постигнал, и най-малоумната мисъл ти изглежда прелестно бистра, нормална и очевидна. Ако я изпуснеш, ще трябва пак да се гмурнеш в мъглата и калта и да се опиташ да измъкнеш оттам нова.