Тя откри лице и ми се усмихна стеснително.
— Странно, че досега не ми бяхте симпатичен. — Пак стана сериозна. — Обаче…
— Никакво обаче. Достатъчно си голяма вече, за да ти е ясно, че всички хора освен патологично лудите и най-тъпите имат моменти, в които, като се замислят, стигат до заключението, че не са съвсем нормални. Лесно можеш да откриеш в себе си признаци на ненормалност и колкото повече се ровиш в душата си, толкова повече ще изкараш на бял свят. Ничий ум не е в състояние да издържи на щателния преглед, на който сама си се подложила. По цял ден се чудиш как да се изкараш пълно куку! Истинско чудо е, че все още не си откачила.
— Може и да съм.
— Не. Повярвай ми, напълно си нормална. Или ако искаш, не ми вярвай, а помисли. Помисли само какво начало си имала в живота. От най-млада възраст попадаш в лоши ръце. Мащехата ти е истинска вещица и добре се постарава да те съсипе, докато накрая успява да те убеди, че си омърсена от някакво много специално семейно проклятие. През последните месец-два — откак те познавам — всички злини, които могат да хрумнат на човек, се стовариха на главата ти и твърдата ти вяра в проклятието те е накарала да се смяташ отговорна за всяка беда. Добре. Какво въздействие има всичко това върху теб? Част от времето беше упоена, друга част — истерична, след смъртта на мъжа си се опита да се самоубиеш, но не беше дотам чалната, та да понесеш мисълта за куршума, който ще разкъса плътта ти. Божичко, сестро! Аз, който съм един платен служител, заинтересован от неприятностите ти само доколкото ми се плаща за това, и аз от време на време имах чувството, че ще превъртя. Нали се опитах да ухапя призрака в Храма? Пък би трябвало да съм достатъчно стар и закоравял по отношение на престъпниците. Тази сутрин, след всичко, което мина през главата ти, някой метна нитроглицеринова бомба, кажи-речи, под леглото ти. А ето те здрава-права, облечена и спореща с мен по въпроса за нормалността си. Ако не си нормална, то е, защото си по-яка, по-здрава и по-хладнокръвна от най-нормалния. Престани да мъдруваш за Дейновата си кръв, а помисли, че в теб тече и кръвта на Майен. Откъде си наследила според теб издръжливостта си, ако не от него? Та нали тази именно издръжливост го е прекарала през Дяволския остров, Централна Америка и Мексико и го държа на крака до последния момент. Ти приличаш много повече на него, отколкото на единствената представителка на Дейнови, която съм срещал. Външно приличаш на него и ако имаш някакви физически белези на дегенерат, то и те ще са от него.
Това, изглежда, й допадна. Очите и станаха почти щастливи. Но за момента бях изчерпал запаса си от думи и докато търсех нови и пусках тютюнев дим, блясъкът изчезна от погледа й.
— Радвам се… благодаря ви за тези думи, ако наистина сте искрен. — Безнадеждността отново се засели в тона й, ръцете отново скриха лицето й. — Но независимо от всичко тя беше права. Не можете да го отречете. Не може да не се съгласите, че животът ми е прокълнат, както и животът на всеки мой близък.
— Аз съм жив отговор на въпроса — заявих. — Напоследък доста често се навъртам около теб и бая се замесих в работите ти, а все още нищо не ми се е случило — нищо, което да не може да се оправи с един хубав сън.
— Да, ама не е същото — бавно ми възрази тя, намръщила чело. — Нямам лични отношения с вас. Връзката ни е професионална, свързана с работата ви. Разликата е голяма.
— А, не е вярно — засмях се аз. — Вземи например Фицстивън. Вярно, че той познаваше семейството ти, но тук се намираше във връзка с мен, заради мен, и поради тази причина е с една крачка по-отдалечен от теб. Защо тогава не пострадах преди него? Може би бомбата е била предназначена за мен? Твърде е възможно. Но това ни навежда на мисълта за човешка ръка, която се крие зад всичко — ръка, която може и да обърка нещата, а не непогрешимото ти проклятие.
— Не сте прав — прошепна момичето, загледано втренчено в коленете си. — Оуън ме обичаше.
Реших да не се показвам изненадан.
— Ти да не би?…
— Не, моля ви! Моля ви — не ме карайте да говоря за това. Сега не съм в състояние — след всичко, което се случи тази сутрин. — Тя сви рязко рамене и додаде сухо: — Споменахте нещо за непогрешимото проклятие. Не знам дали ме разбирате неправилно, или само се преструвате, за да ме изкарате глупачка. Аз не вярвам в непогрешимостта на проклятието, не вярвам, че то е дело на господа бог или на дявола. — Беше напълно сериозна, а не говореше, колкото да промени темата. — Не може ли обаче… няма ли хора, които са изцяло — до мозъка на костите си — зловредни и отравящи… събуждащи най-лошото у всеки, който ги наближи? Е, не може ли?…