— Има такива хора — почти се съгласих аз. — Когато пожелаят.
— Не, не става дума дали го желаят, или не. Напротив — когато от сърце и душа не го искат. Така е уверявам ви. Обичах Ерик, защото беше чист и добър. Вие го познавахте. Достатъчно добре го познавахте и знаете какви са хората, за да разберете какво имам предвид. Обичах го такъв и такъв именно го исках. И тогава, щом се оженихме… — Тя потрепера и ми подаде и двете си ръце. Дланите й бяха сухи и горещи, а връхчетата на пръстите й — ледени. Трябваше да ги стисна здраво, за да не се впият ноктите й в месото ми.
— Девствена ли се омъжи за него? — попитах.
— Да, и още съм. Аз…
— Няма какво толкова да се разстройваш по този повод. Страдаш от обичайните глупави предразсъдъци. Освен това вземаш наркотици, нали? — Тя кимна. — Това намалява интереса към секса, така че най-нормалното отношение към него от страна на някой друг започва да ти се струва ненормално. Ерик беше твърде млад, твърде влюбен в теб и вероятно достатъчно неопитен, за да бъде и непохватен. Така че недей да правиш от мухата слон.
— Работата не е само в Ерик — възрази ми тя. — Всички мъже около мен. Не ме мислете за самонадеяна. Знам, че не съм хубава. Но не искам да съм и зловредна. Не искам. Защо мъжете… Защо всички мъже, които съм…
— Да не би мен да имаш предвид?
— Не, знаете, че не говоря за вас. Моля ви, не ми се подигравайте.
— Значи има и изключения. Сещаш ли се за още някои? Мадисън Андрюс например?
— Ако изобщо го познавате или сте чували за него, нямаше да ми задавате този въпрос.
— — Така е — съгласих се. — Но няма защо да му приписваш проклятието — в случая става дума по-скоро за втора природа. Много ли беше нахален?
— Бих го нарекла мръсник — тъжно изрече момичето.
— Отдавна ли беше?
— Може би преди година и половина. Нищо не споменах на баща си и на мащехата си. Аз… срамувах се, че мъжете се държат така с мен и че…
— А откъде си толкоз сигурна — изръмжах, — че повечето мъже не се държат така към повечето жени? Кое те кара да си въобразяваш, че си кой знае колко особен случай? Ако ушите ти наистина са толкоз остри, тогава ще чуеш същите оплаквания от хиляди жени из цял Сан Франциско и бога ми, нищо чудно половината от тях да са напълно искрени.
Тя си дръпна ръцете и сковано изправи гръб. Лицето й леко порозовя.
— Ето, че ме накарахте да се почувствувам глупачка.
— Едва ли се чувствуваш по-глупава от мен. Ужким съм детектив, а откак се заех с тази работа, все се въртя в кръг около това твое проклятие, представям си какво ще му се случи, ако се сблъскам лице в лице с него, но все не го срещам. Но сега вече — край. Можеш ли да издържиш още седмица-две?
— Искате да кажете…
— Искам да ти докажа, че историята с проклятието е празна работа, но затова ще ми трябват дни, може би дори седмица-две. — Тя ме гледаше с ококорени очи, трепереща, искаше да ми повярва, а не смееше. — Решено значи — продължих аз. — А сега какво ще правиш?
— Не… не знам. Мислите ли го всичко това? Че може да има край? Че няма вече… Че ще можете да…
— Да. В състояние ли си да отидеш пак за известно време в къщата в заливчето? Ще ни бъде от полза, пък и там ще си в безопасност. Можем да вземем и мисис Хърман с нас, и още един-двама детективи.
— Ще дойда.
Погледнах часовника си и станах.
— А сега е време за сън. Утре сутрин се местим. Лека нощ.
Тя подъвка долната си устна, понечи да каже нещо, отказа се и накрая изтърси:
— Ще ми трябва морфин за там.
— Разбира се. Каква е дневната ти дажба?
— Пет… десет грана.
— Че то нищо не е — рекох и добавих небрежно: — Приятно ли ти е да го вземаш?
— Боя се, че е твърде късно да мисля дали ми харесва, или не.
— Аз пък се боя, че си чела прекалено много илюстровани списания. Ако искаш да се откажеш и ако имаме няколко излишни дни, бихме могли да ги използуваме, за да те отбием. Не е кой знае каква работа.
Тя се засмя пресекливо, устата й странно потръпна.
— Вървете си! — извика. — Не ми давайте повече уверения и обещания, моля ви! За тази вечер ми стигат. Опих се от тях. Вървете си, моля ви.
— Добре. Лека нощ.