— Лека нощ… и благодаря.
Прибрах се в стаята си и затворих вратата. Мики отвиваше капачката на една манерка. Коленете му бяха прашни. Обърна към мен малоумната си усмивка и каза:
— Адски тип си! Какво се опитваш да направиш? Да се задомиш?
— Шшт! Нещо ново?
— Големите пипета се прибраха в окръжния център. Червенокосата сестра се беше надупила пред ключалката, когато се върнах от вечеря. Веднага я разкарах.
— За да заемеш мястото й ли? — кимнах към прашните му колене.
Не е лесно да смутиш Мики.
— А, не. Тя беше пред другата врата, откъм коридора.
20. КЪЩАТА В ЗАЛИВЧЕТО
Изкарах колата на Фицстивън от гаража и късно на другата сутрин откарах Габриел и мисис Хърман в къщата в заливчето. Момичето беше потиснато. Безуспешно се опитваше да се усмихне, когато я заговаряха, но самата тя нямаше какво да каже. Реших, че я гнети завръщането в дома, където бе живяла с Колинсън, но като стигнахме там, влезе вътре без видимо нежелание и идването в къщата като че ли не допринесе за унинието й. След като се наобядвахме — мисис Хърман се оказа добра готвачка, — Габриел реши, че н се излиза навън, затова двамата се разходихме до селището на мексиканците, да видим Мери Нуньес. Тя обеща да се върне на работа още на другия ден. Изглежда, обичаше Габриел, но не и мен. Върнахме се покрай брега, като търсехме път между разпръснатите огромни камънаци. Вървяхме бавно. Челото на момичето бе навъсено. И двамата мълчахме, докато стигнахме на половин километър разстояние от къщата. Тогава Габриел седна на един кръгъл камък, затоплен от слънцето.
— Спомняте ли си какво ми казахте снощи? — попита, като сливаше думите в бързината да ги изрече наведнъж. Имаше уплашен вид.
— Да.
— Кажете ми го пак — помоли тя и се отмести леко, за да ми направи място до себе си. — Седнете и още веднъж ми повторете всичко.
Така и направих. Обясних й, че е също толкова глупаво да се опитваш да охарактеризираш човека, съдейки по формата на ушите му, колкото и по разположението на звездите, утайката на кафето или дупката в морето; че ако човек вземе да търси в себе си признаци на безумие, той неминуемо ще открие не един, тъй като всеки ум е сложна и объркана работа, с изключение на най-глупавия. Доколкото виждам, казах, тя твърде много прилича на баща си, за да има кой знае колко Дейнова кръв в жилите си или за да бъде повлияна от наличната, дори ако вярва толкова в наследствеността. Няма никакви признаци, добавих, че влиянието й върху околните е много по-лошо от чие да е друго, още повече, че поначало е съмнително дали хората оказват положително влияние на противния пол, а и тя е прекалено млада, неопитна и самовглъбена, за да съди доколко се различава в това отношение от останалите. Обещах в близките дни да й докажа, че съществува много по-осезателно, логично и престъпно обяснение на проблемите й от някакво си проклятие, че няма да й е особено трудно да скъса с морфина, щом като взема относително малки дози, а и темпераментът й е подходящ за лечението. Близо час й втълпявах тези идеи и доста добре се справих. Докато говорех, страхът започна да изчезва от очите й, а към края взе лекичко да се усмихва. Когато млъкнах, тя скочи и се засмя, сплела пръсти.
— Благодаря ви, благодаря ви! Моля ви, направете така, че винаги да ви вярвам! Карайте ме да ви вярвам дори ако… Да, вие сте прав! Искам винаги да ви вярвам! Хайде, елате. Нека още малко се поразходим.
Трябваше почти да тичам подире й до къщата, а тя през цялото време дърдореше. Мики Линан беше отпред на верандата. Спрях да поговорим, а момичето влезе вътре.
— Ц-ц-ц, както би казал мистър Роли — ухили се той и поклати глава. — Ще взема да й разкажа какво се случи на онова момиче в Пойзънвил, дето реши, че може да ти има доверие.
— Носиш ли някакви новини от селото? — попитах аз.
— Андрюс се появи. Бил в къщата на Джефри в Сан Матео, където е отседнала Арония Холдорн. Тя е все още там. Андрюс е бил при нея от вторник следобед до снощи. Ал държи под око къщата и го видял да влиза, но го познал чак когато излязъл. Семейство Джефри не са си у дома — в Сан Диего са. Дик започнал да следи Андрюс. Ал твърди, че Арония не била излизала никъде. Роли ми каза, че Финк е дошъл на себе си, но нищо не знаел за бомбата. Фицстивън още се крепи.
— Днес следобед ще отскоча да поговоря с Финк. А ти да не мърдаш оттук. И… ах, да, да не забравя. Дръж се почтително с мен в присъствие на мисис Колинсън. Много е важно да продължи да има високо мнение за мен.
— Тогава донеси нещо за пиене — рече Мики. — Не мога да го правя на трезва глава.
Финк седеше в леглото, подпрян на възглавници, и надничаше изпод превръзките. И на мен ми каза, че не знаел нищо за бомбата, а бил дошъл да ми съобщи, че Харви Уидън му бил заварен син — син на изчезналия селски ковач, както бях нарекъл жена му, от неин предишен брак.