— Е, и какво от това? — попитах.
— Какво от това — не знам, просто реших, че ще ви заинтересува.
— Защо?
— Вестниците писаха, че според вас между случилото се тук и в Храма има връзка, а онзи набитият полицай ми рече, че пак според вас знам много повече, отколкото казвам. И понеже не искам да си имам още неприятности, реших да дойда да ви го кажа, за да не разправяте после, че съм скрил нещо.
— Ами? Тогава я ми кажи какво знаеш за Мадисън Андрюс.
— Виж, за него нищо не знам. Просто не го познавам. Той й е настойник или нещо такова, ако не се лъжа, нали? Четох във вестниците. Обаче не го познавам.
— Да, ама Арония Холдорн го познава.
— Може и така да е, господине, но аз — не! Аз само работех за Холдорнови. За мен това си беше служба и нищо повече.
— А за жена ти?
— Също — работа, и туйто.
— Къде е тя сега?
— Не знам.
— Защо избяга от Храма?
— Вече ви казах — не знам. Не е искала да си навлече неприятности. Аз… Че кой не би избягал, стига да може?
Медицинската сестра, която пърхаше наоколо, взе вече сериозно да ми досажда, така че напуснах болницата и се запътих към кабинета на прокурора в сградата на съда. Върнън бутна настрани куп документи, с жест, който сякаш казваше „писна ми от тази бумащина“, и ми закима енергично, оголил всичките си зъби.
— Радвам се, че дойдохте. Седнете.
— Разговарях с Финк — рекох, след като се настаних в един стол. — Нищо не успях да измъкна от него, но той е нашият човек. Единствено чрез него би могла да проникне бомбата в стаята ми.
Върнън се замисли, после рязко вирна брадичка и попита остро:
— Какъв му е бил мотивът? И после — нали и вие сте били там! Казахте, че докато е бил в стаята, не сте го изпускали от очи, но нищо не сте видели.
— И какво от това? Спокойно е можел да ме надхитри. Нали е технически специалист по фокусите. Не може да не знае как се прави бомба и как да я сложи някъде, без да бъде забелязан. Това му е работата. Освен това не знаем Фицстивън какво е видял. Научих, че ще прескочи трапа. Така че предлагам да не пускаме дотогава Финк.
Върнън щракна със зъби и рече:
— Добре, ще го задържим.
Отидох в кабинета на шерифа, който беше на същия етаж. Фийни го нямаше, но първият му заместник — мършав, сипаничав мъж на име Суийт — каза, че подразбрал от начина, по който Фийни му говорил за мен, че той — Фийни — би искал да ми бъде оказана всякаква помощ.
— Чудесно — рекох. — Желанието ми за момента е да си набавя едно-две шишета — няма значение дали уиски или джин — което по става за пиене във вашия край.
Суийт се почеса по адамовата ябълка.
— Представа си нямам от тези работи. Може би момчето, дето кара асансьора, ще знае. Предполагам, че джинът е по-безопасен за здравето. Вижте, Дик Котън по пял ден ни хленчи на главата, че иска да говори с вас. Ще поприказвате ли с него?
— Да, макар че не знам за какво.
— Добре тогава, върнете се след малко.
Излязох и натиснах кончето на асансьора. Момчето — с превит одве гръб поради напредналата възраст и с дълги жълтеникавобели мустаци — беше само в клетката.
— Суийт ми каза, че може би имате представа откъде да си набавя един галон от бялата вода — казах му аз.
— Той е откачил — изсумтя момчето и додаде, понеже си замълчах: — Оттук ли ще си тръгнете?
— Да, след малко.
То затвори вратата. Аз се върнах при Суийт. Той ме поведе по един специален коридор, свързващ съда със сградата на затвора, която беше отзад. Остави ме насаме с Котън в малка, облицована с котелна стомана килия. Двата дни, прекарани в затвора, не се бяха отразили никак добре на началника на кесадската полиция. Лицето му бе посивяло, целият беше вързоп от нерви, а като говореше, трапчинката на брадичката му сякаш се гърчеше. Нямаше какво да ми каже, освен, че бил невинен. Единственото, което ми дойде наум, беше:
— Възможно е, но сам си го навлече. Всички улики сочат към теб. Не знам дали са достатъчни, за да те осъдят — това зависи от адвоката ти.
— Какво искаше? — попита Суийт, когато се върнах при него.
— Да ми каже, че е невинен.
Той се почеса пак по адамовата ябълка и попита:
— Че това има ли някакво значение за вас?
— Ами да, по цели нощи не мога да заспя. Хайде, ще се видим пак.
Отидох при асансьора. Момчето ми бутна в ръцете увита във вестник бутилка от един галон и рече:
— Десетачка.
Платих му, прибрах шишето в колата на Фицстивън, открих къде е местната поща и поръчах разговор с аптеката на Вик Далас в Сан Франциско.