— Но на ваше място бих си мерил приказките пред репортерите, които чакат отвън. Знаете ги що за подозрителен народ са — и то без никаква причина.
Той отново се обърна към Габриел и заговори тихо, но с известна доза нетърпеливост:
— Е, Габриел, ще дойдеш ли с мен?
— Да отида ли? — попита ме тя.
— Само ако много ти се иска.
— Нне… не ми се иска.
— Значи решено — казах.
Андрюс кимна и пристъпи напред, за да се ръкува с нея.
— Съжалявам, скъпа, но трябва да бързам да се прибера обратно в града. На твое място бих прекарал телефон тук — за да можеш в случай на нужда да се свържеш с мен. — Тон отклони поканата й за вечеря, пожела ми с известна доза любезност „лека нощ“ и излезе. Видях го след малко от прозореца как влиза в колата и почти не обръща внимание на накачулилите го вестникари.
Когато се извърнах от прозореца, Габриел ме гледаше намръщено.
— Какво имахте предвид с това Сан Матео? — попита тя.
— Приятелски ли са отношенията му с Арония Холдорн? — попитах и аз на свой ред.
— Представа си нямам. Защо? И защо разговаряхте с него по този начин?
— Причините са детективски. На първо място има слухове, че управляването на твоето наследство му помага самият той да се задържи на повърхността. Може и да не е вярно, но не е излишно да го посплаши човек, та да започне да слага в ред нещата, ако е правил нередни работи. Няма нужда като капак на всичките ти неприятности да останеш и без пари.
— Значи той… — започна момичето.
— Има на разположение една седмина или поне няколко дена, за да оправи всичко. Би трябвало да е достатъчно.
— Но…
Мисис Хърман, която ни повика за вечеря, сложи край на разговора. Габриел почти не яде. Двамата с нея бяхме единствените, които разговаряха на масата, докато не накарах Мики да ни разкаже за един свой случай в Юрика, където трябвало да се представя за чужденец, изобщо не говорещ английски. Тъй като освен английски той не знаеше никакъв друг език, а населението на Юрика съдържа поне по един екземпляр от всички възможни националности, дошло му твърде нанагорно да се държи така, че никой да не разбере за какъв се представя. Разказът му беше дълъг и много забавен. Може и да не лъжеше — но на него винаги му доставяше голямо удоволствие да се прави на малоумен. След вечеря двамата с него се поразходихме навън, докато пролетната нощ не потопи околностите в мрак.
— МакМан ще дойде утре сутрин — уведомих го аз. — Двамата с него ще вардите. Поделете си работата както намерите за добре, но един трябва да е на пост неотлъчно.
— А ти, разбира се, се нагърбваш с най-трудното — възмути се той. — Какво всъщност правим тук — капан ли устройваме?
— Може би.
— Ъхъ. Може би. Представа си нямаш какво вършиш. Мотаеш се като муха без глава и чакаш талисманът в джоба ти да проработи.
— На глупаците винаги им се струва, че плодът на успешния замисъл е просто късмет. Дик каза ли нещо ново?
— Не. Проследил Андрюс от тях дотук, никъде не се е отбивал.
Входната врата се отвори и върху верандата падна сноп жълта светлина. Габриел, наметнала тъмен шал върху раменете си, се появи в светлината, затвори вратата и слезе на покритата с чакъл пътека.
— Ако искаш, иди да поспиш сега — обърнах се към Мики. — Ще те събудя, като реша да си лягам. Ти ще вардиш после до сутринта.
— Ама и ти си голяма работа — засмя се той в тъмното. — Направо ще ме умориш.
— В колата има един галон джин.
— Ъ?! Защо не каза досега, ами само ми губиш времето с празни приказки.
И тревата на сочната морава заскърца под неговите отдалечаващи се стъпки. Аз пресрещнах момичето.
— Каква чудесна нощ — рече то.
— Да, но няма защо да бродиш сама из тъмното дори ако неприятностите ти са, кажи-речи, свършили.
— Нямах такова намерение — хвана ме Габриел под ръка. — А какво означава „кажи-речи“?
— Означава, че остават още някои дреболии — като например морфинът.
Тя потрепера.
— Имам само за тази нощ. Вие ми обещахте…
— Сутринта ще получа петдесет грама.
Не каза нищо, сякаш чакаше да продължа. Аз обаче замълчах. Пръстите й върху ръкава ми се размърдаха.
— Нали казахте, че няма да е трудно да се излекувам — произнесе почти като въпрос и имах чувството, че очаква да отрека изобщо някога да съм споменавал такова нещо.
— Да, няма да е трудно.
— Казахте, че може би… — Тя не довърши.
— Че ще опитаме, докато сме тук в къщата ли?
— Да.
— А ти искаш ли? Ако не искаш, всичко е безсмислено.
— Дали искам? — Тя ми препречи пътя, застана с лице към мен. — Че аз ще дам… — Хълцането й сложи край на изречението. След малко гласът й се възвърна — висок, писклив: — Истината ли ми говорихте досега? Кажете! Онова, което ми казахте — снощи и днес следобед, — вярно ли е или само правдоподобно? На вашата искреност ли вярвам, или защото сте се научили — за професионални нужди — да убеждавате хората?