Може да беше луда, но не и глупава. Отговорих й по моя преценка най-доброто за дадения момент:
— Твоята вяра в мен се гради на моята вяра в теб. Ако моята е неоправдана, същото се отнася и за твоята. Затова нека първо аз да ти задам един въпрос: излъга ли ме, когато каза, че не искаш да бъдеш зловредна?
— Истина е, не искам!
— Добре тогава — заявих категорично като че ли това решаваше всичко. — В такъв случай, щом като искаш да се откажеш от този боклук, ще те откажем.
— Колко… колко време ще продължи?
— Да речем, една седмица — най-много. Може би по-малко.
— Наистина ли? Няма да е по-дълго?
— Една седмица е трудното. А след това известно време ще трябва много да внимаваш, докато организмът ти си възвърне нормалните обороти, но поне вече няма да си морфинистка.
— А ще страдам ли… много?
— Два-три дни ще бъде ужасно, но не колкото ти си мислиш отсега, а волята, наследена от баща ти, ще те накара да понесеш всичко.
— Ами, ако — започна тя бавно — разбера някъде по средата, че повече не мога, ще…
— А, не! Изключено! — отрязах я аз жизнерадостно. — Започнеш ли веднъж, ще караш докрай.
Габриел отново потрепера.
— Кога ще започнем?
— Вдругиден. Утре си вземи обичайната доза, но не се запасявай и от нищо не се бой. За мен ще бъде още по-трудно — ще трябва да те понасям.
— Нали ще разберете… ще се отнесете снизходително… ако не се държа добре, докато провеждам лечението… Дори и да съм много лоша?
— Не знам. — Не исках да я насърчавам да прави с мен каквото й скимне. — Не е истински добър онзи човек, когото и най-дребните неприятности могат да превърнат в лош.
— Да, ама… — Тя млъкна, сбърчи челцето си и каза: — Не може ли да отпратим мисис Хърман? Не ми се иска… Не искам да ме гледа такава.
— Още утре сутринта ще се отърва от нея.
— И ако… нали няма да пускате никого при мен…, ако съм много… много ужасна?
— Няма — обещах. — Обаче да се разберем: виждам, че се готвиш да ми изнесеш програма. Престани да се вълнуваш от тази страна на въпроса. Ще се държиш като хората. Не искам никакви маймунджилъци.
Габриел се изсмя внезапно и ме попита:
— Ще ме набиете ли, ако не се държа добре?
Отговорих, че все още е достатъчно млада, за да й се отрази добре един хубав бой.
21. АРОНИЯ ХОЛДОРН
Мери Нуньес пристигна на другата сутрин в седем и половина. Мики Линан откара мисис Хърман в Кесада, остави я там и се върна с МакМан и пълен багажник с храна. МакМан беше як, набит бивш военен, който ходеше много изправен. Десетте години, прекарани из тихоокеанските острови, бяха спекли мрачното му лице със стиснати устни и изпъкнали челюсти в цвят тъмен махагон. Той бе идеалният войник — отиваше, където го изпратиш, стоеше, където го сложиш и не бъкаше от собствени идеи, които да му пречат да изпълнява онова, което му наредиш.
Подаде ми пакетчето от аптеката. Занесох горе на Габриел десет грама морфин. Тя тъкмо закусваше в леглото. Очите и сълзяха, лицето й беше влажно, посивяло. Като видя пликчетата в ръцете ми, бутна подноса встрани, възторжено протегна ръце и замърда нетърпеливо с рамене.
— Елате пак след пет минути — обърна се към мен.
— Можеш да си направиш инжекцията пред мен, няма да се изчервя.
— Но аз — каза — ще се изчервя. — И наистина се изчерви.
Така че излязох, затворих вратата, облегнах се на рамката и чух шумоленето на хартия, потропването на лъжичка по стъклена чаша. След малко тя извика:
— Готово.
Влязох пак в стаята. От едното пликче беше останало само смачкано топче бяла хартия. Останалите никъде не се виждаха. Беше се облегнала на възглавниците с притворени очи, доволна като котка, излапала златните рибки от аквариума. Усмихна ми се мързеливо и рече:
— Много сте мил. Знаете ли какво ми се прави днес? Искам да се наобядвам и да отида на брега на морето — цял ден да се излежавам на слънцето.
— Няма да ти се отрази зле. Вземи Линан или МакМан да ти прави компания. Сама не бива да ходиш никъде.
— А вие какво ще правите?
— Ще отида в Кесада, ще отскоча до окръжния център, а може да стигна чак до Сан Франциско.
— Не може ли и аз да дойда? Поклатих глава.
— Имам работа, а ти трябва да почиваш.
— Аха — рече тя и посегна към кафето си. Аз се обърнах към вратата. — А останалият морфин? — попита над ръба на чашата. — Нали сте го прибрали на сигурно място?