— Да — уверих я, като се потупах по джоба на сакото и й се усмихнах широко.
В Кесада останах половин час, поговорих с Роли и изчетох вестниците от Сан Франциско. Бяха започнали да атакуват Андрюс с намеци и въпроси, които стигаха до ръба на клеветата. Това беше добре. Заместник-шерифът нямаше какво да ми каже.
Оттам отидох в окръжния център. Върнън беше на заседание в съда. Двайсетминутният ми разговор с шерифа не допринесе с нищо за общата ми култура. Обадих се в агенцията и разговарях със Стария. Той ми каза, че Хюбърт Колинсън — нашият клиент — изразил известно учудване от продължаването на операцията, защото предполагал, че смъртта на Уидън изяснявала въпросителните около убийството на сина му.
— Кажи му, че не е така — заръчах аз. — Убийството на Ерик е свързано пряко с неприятностите на Габриел и не можем да разнищим едното, без да изясним другото. Сигурно ще ни трябва още една седмица. Колинсън е свестен човек — уверих Стария. — Ще се съгласи, ако му го обясниш както трябва.
— Много се надявам — хладно отвърна шефът. Никак не беше радостен, че петима от оперативните му работници се занимават с дело, за което предполагаемият клиент може да откаже да плати.
Потеглих за Сан Франциско, вечерях в Сейнт Джърмейн, отбих се в квартирата да си сменя костюма и да напълня една чанта с чисти ризи и други подобни и се върнах в къщата в заливчето малко след полунощ. Докато прибирах колата под навеса — все още карахме Фицстивъновата — от тъмнината изплува МакМан. Доложи, че в мое отсъствие нищо ново не се било случило. Влязохме заедно в къщата. Мики беше в кухнята, прозяваше се и си наливаше чашка, преди да смени МакМан на пост.
— Легна ли си мисис Колинсън? — попитах.
— Лампата й още свети. Цял ден не е мръднала от стаята си.
Ние с МакМан направихме компания на Мики на чашка джин и се качихме горе. Почуках на стаята на момичето.
— Кой е? — попита. Казах й кой съм. — Какво има?
— Сутринта не закусвай.
— Така ли? — И добави, сякаш за малко е щяла да забрави да ми го каже: — Ах, да — реших да не ви подлагам на всички неприятности, свързани с лечението ми. — Отвори вратата, застана в процепа и ми се усмихна прелюбезно, пъхнала пръст в сгъвката на някаква книга. — Добре ли прекарахте?
— Да — отвърнах, извадих останалите пликчета морфин от джоба си и й ги подадох. — Тогава няма защо да разнасям това със себе си.
Тя не ги взе. Изсмя се и каза:
— Ама вие наистина сте голям грубиянин.
— Както искаш — ти ще се лекуваш, не аз. — Прибрах морфина обратно в джоба си. — Ако… — Млъквах, за да се ослушам. Долу в антрето беше изскърцала дъска. Сега до слуха ми достигна приглушен звук, сякаш боси крака се влачеха по пода.
— Това е Мери, която бди над мен — весело прошепна Габриел. — Отказа да се прибере вкъщи и ще спи горе на тавана. Намира, че никак не е безопасно да бъда в една къща с вас и приятелите ви. Предупреди ме да внимавам. Каза, че сте били — какво беше? — ах, да… вълци. Вярно ли е?
— Не е далеч от истината. Значи няма да забравиш — сутринта никаква закуска.
На другия ден следобед й дадох първата доза от сместа на Вик Далас и още три през двучасови интервали. Целия ден прекара в стаята си. Беше събота. В неделя взе десет грама морфин и беше бодра и весела; реши, че едва ли не вече се е излекувала. В понеделник й дадох остатъка от сметката и денят премина също като съботата. Мики Линан се върна от окръжния център с новината, че Фицстивън е дошъл в съзнание, но бил толкова слаб и така превързан, че едва ли би могъл да каже нещо дори ако лекарите му разрешат; Андрюс пак ходил в Сан Матео при Арония Холдорн, която от своя страна отишла в болницата, за да види Финк, но шерифът отказал да я пусне.
Във вторник стана интересно. Когато занесох на Габриел подноса със закуската от портокалов сок, тя бе станала и се бе облякла. Очите й светеха, беше неспокойна, разговорчива, смееше се с повод и без повод, докато споменах — между другото, — че няма да получи повече морфин.
— Искате да кажете никога? — Паника помрачи лицето й, проникна в гласа й. — Вие се шегувате, нали?
— Не.
— Но аз ще умра! — Очите й плувнаха в сълзи, които се застичаха по дребното й бяло лице. Започна да кърши ръце. Беше по детински трогателна. Трябваше да напомня сам на себе си, че сълзите са един от признаците на резултатното лечение. — Сам знаете, че не се прави така. Не очаквам да получавам колкото преди, но трябва постепенно да ми намалите дозата. Не можете да я спрете така изведнъж. Шегувате се. Аз ще умра! — И поплака още при мисълта за смъртта.
Принудих се да се засмея — все едно, че й съчувствам, но въпреки това ми е забавно.