— Глупости! — заявих бодро. — Най-големият ти проблем ще бъде твоята прекалена жизненост. Още ден-два, и ще се оправиш.
Тя прехапа устни, успя най-сетне да докара нещо като усмивка на лицето си и ми протегна двете си ръце.
— Ще ви повярвам. Вече ви вярвам. И ще ви вярвам каквото и да ми говорите.
Ръцете й бяха влажни и лепкави. Стиснах ги и рекох:
— Чудесно. А сега обратно в леглото. Ще надзъртам в стаята ти сегиз-тогиз, а ако междувременно имаш нужда от нещо, викай.
— Нали няма да ходите никъде днес?
— Няма — обещах.
Цял следобед се държа доста мъжки. Разбира се, в смеха й, когато се присмиваше на самата себе си между кризисните моменти, в които я нападаха пристъпи на кихане и прозяване, нямаше особено веселие, но важното бе, че се опитваше да се смее. Към пет, пет и половина пристигна Мадисън Андрюс. Видях колата му от прозореца и го пресрещнах долу на верандата. Червендалестото му лице бе прибледняло и сега беше бледооранжево.
— Добър вечер — вежливо ме поздрави той. — Бих желал да поговоря с мисис Колинсън.
— Ще й предам каквото имате да й кажете — предложих си услугите.
Той свъси белите си вежди и лицето му донякъде възвърна естествената си руменина.
— Искам да се видя с нея! — Това беше нареждане.
— Тя обаче не желае да ви види. Искате ли да й съобщите нещо?
Всичката руменина се бе върнала върху лицето му. Очите му мятаха мълнии. Бях застанал между него и вратата. Не можеше да влезе, ако не се отместех. За миг ми се стори, че ще ме бутне встрани. Не се притесних особено — имах преимущество от десет килограма и двайсет години; Андрюс заби брадичка във врата си и заяви властно:
— Мисис Колинсън трябва да се върне в Сан Франциско заедно с мен. Не може да остане тук. Всичко това е крайно нелепо.
— Няма да се върне в Сан Франциско — възразих. — Ако се наложи, окръжният прокурор ще нареди да остане тук като свидетел по делото. Опитайте се да скроите някакъв адвокатски номер, и ще ви създадем главоболия от съвсем различно естество. Казвам ви всичко това, за да сме наясно. Ще докажем, че може да представлявате опасност за нея. Откъде да знаем, че не сте правили нещо нередно с наследството й? Откъде да знаем, че не възнамерявате да се възползувате от състоянието й в момента, за да замажете някои нередни машинации с парите й? Нищо чудно дори да замисляте затварянето и в лудница, за да продължите да държите имуществото й в ръцете си.
В погледа му забелязах болка, макар че във всички останали отношения устоя на артилерийския ми огън. Когато възвърна дъха си и съумя да преглътне, понита:
— Габриел мисли ли така? Лицето му беше тъмнопурпурно.
— Не съм казал такова нещо — опитах се да бъда любезен. — Просто искам да знаете с какво ще излезем в съда. Вие сте адвокат и няма защо аз да ви казвам, че може да няма нищо общо между истината и представеното в съда… или предоставеното на пресата.
Болката се разпространи от дъното на погледа му, избута червенината от лицето му, сковаността от тялото му. Въпреки това той се задържа гордо изправен и гласът му не трепна:
— Можете да предадете на мисис Колинсън, че тази седмица ще върна на съда пълномощното си заедно с отчет за начина, по който съм управлявал имуществото й, и ще помоля да бъда освободен от задълженията си.
— Чудесно — отвърнах, но ми домъчня за стария човечец, който се затътри към колата си и бавно влезе вътре. Изобщо не казах на Габриел, че е идвал. Наред с прозяването и кихането бе започнала и да хленчи, очите й сълзяха. Лицето, тялото и ръцете й бяха запотени. Не можеше да сложи нищо в уста. Постоянно я наливах с портокалов сок. Всякакви шумове и миризми — дори най-слабите и приятните — й причиняваха болка и тя постоянно се въртеше и подскачаше в леглото си.
— Ще стане ли много по-тежко? — попита.
— Не много. Няма да е непоносимо. Когато слязох долу, Мики Линан ме чакаше.
— Мексиканката си набави нож — съобщи ми радостно.
— Ами?
— Да. Същия, с който режех лимони за смрадливия джин, закупен от теб със специално намаление или може би си го взел на заем, защото собственикът му е бил убеден, че ще го върнеш непокътнат — никой не би могъл да го вкуси. Нож за рязане на плодове — десетинасантиметрово острие от неръждаема стомана, за да не остави в теб следи от ръжда, като ти го забучи в гърба. Не го намерих и я попитах къде е, но тя не ме погледна като друг път — сякаш съм пуснал отрова в селския кладенец, — а заяви, че нищо не знаела. Обаче веднага ми стана ясно, че го е взела, защото досега не ме е гледала по този начин.
— Колко си интелигентен — възхитих се аз. — Дръж я тогава под око. Тя не ни обича особено.