— Аз ли да я държа под око? — ухили се широко Мики. — Ако питаш мен, всеки трябва да си отваря очите на четири и най-вече ти, защото те е нарочила и по всяка вероятност теб ще наръга. Какво толкова си й направил? Надявам се, че не си бил чак такъв глупак — да се подиграеш с чувствата на една мексиканка.
Това не ми се стори смешно, но може и да грешах.
Арония Холдорн пристигна малко преди да се смрачи с огромна лимузина „Линколн“, шофирана от негър в униформа, който наду клаксона, щом вкара колата в алеята пред къщата. Бях в стаята на Габриел, когато мощната свирка ревна. Тя така подскочи, че щеше да падне от леглото, ужасена до смърт от — както несъмнено се бе сторило на свръхчувствителния й слух — адската врява.
— Какво беше? Какво беше това? — развика се тя. Зъбите й тракаха и тялото й тресеше леглото.
— Шшт — зауспокоявах я аз. Бях придобил нелоши лекарски похвати. — Просто клаксон, и нищо друго. Посетители. Ще сляза долу да ги отпратя.
— Нали няма да пуснете никого при мен? — помоли ме тя.
— Няма. Бъди послушна, а аз ей сега ще се върна. Когато излязох от къщата, Арония Холдорн стоеше до лимузината и разговаряше с МакМан. В мътната светлина на сумрака лицето й между черната шапка и черното кожено палто изглеждаше като мургава овална маска, но бляскавите й очи бяха съвсем живи.
— Здравейте — поздрави ме тя и ми подаде ръка. Гласът й можеше да пусне тръпки по гърба на който и да е мъж. — Радвам се за мисис Колинсън, че сте тук при нея. Ние двете имахме случай да се убедим в качествата ви на закрилник — нали дължим живота си на вас.
Така си беше, но вече ми бе казвано. Махнах с ръка, което трябваше да означава скромно нежелание да се зачеква темата, и я парирах, преди да си е направила устата.
— Толкова съжалявам, че мисис Колинсън не може да ви приеме. Не се чувствува добре.
— Ах, а на мен така ми се искаше да я видя, поне за минутка. Не смятате ли, че ще й бъде от полза? — Казах, че съжалявам. Тя, изглежда, се примири, макар да додаде: — Дошла съм чак от Сан Франциско, за да се срещна с нея.
Опитах номера с:
— Мистър Андрюс не ви ли каза… — като оставих тя да си довърши въпроса.
Но Арония Холдорн премълча. Обърна се и бавно закрачи през моравата. Нищо не ми оставаше, освен да тръгна редом с нея. От нощния мрак ни деляха броени минути. След малко, когато се бяхме отдалечили на трийсет-четирийсет крачки от колата, тя рече:
— Мистър Андрюс мисли, че го подозирате.
— Има право.
— В какво го подозирате?
— В машинации с наследството. Нищо определено не знам, разбира се — просто го подозирам.
— Наистина ли?
— Наистина. И то само в това.
— Бих казала, че е напълно достатъчно — На мен ми стига. Но на вас едва ли.
— Моля?
Почвата, на която бях стъпил спрямо тази жена, никак не ми харесваше. Боях се от нея. Събрах накуп всички факти, с които разполагах, прибавих някои предположения и скочих в празното пространство:
— Когато са ви пуснали от затвора, извикали сте Андрюс, измъкнали сте от него всичко, което му е било известно, и щом сте научили, че той злоупотребява с парите на момичето, сте решили, че това е твърде добра възможност да объркате цялата игра, като хвърлите подозрението върху него. Всички знаят, че на горкия старец му е слаб ангелът — той би бил пластелин в ръцете на жена като вас. Не знам какви са намеренията ви спрямо него, но Андрюс вече не е на себе си, а вие сте пуснали и вестниците по следите му. Предполагам, че сведенията за финансовите му игри са били подхвърлени от вас. Излишно е, мисис Холдорн. Няма да мине. Откажете се. Е да, може да го предизвикате да извърши някакво престъпление и да го натопите в голяма кал — откак стрелите се насочиха срещу него, той е направо обезумял. Но каквото и да стори, то няма да прикрие извършеното от някой друг в миналото. Обеща да приведе в ред наследството и да го предаде в други ръце. Оставете го на мира. Номерът ви няма да мине. — Извървяхме още десетина крачки, без тя да каже нещо. Под краката ни се появи пътека. — Тази пътека води към скалите, откъдето е бил бутнат Ерик Колинсън. Познавахте ли го?
Тя рязко си пое дъх, почти изхлипа, но когато ми отговори, гласът й беше равен, тих и мелодичен:
— Знаете, че го познавах. Защо тогава питате?
— Детективите обичат да задават въпроси, на които знаят отговорите. Защо дойдохте, мисис Холдорн?
— И това ли е въпрос, на който предварително знаете отговора?
— Да, знам, че може да има две причини за идването ви — или е едната, или са и двете.
— Така ли?
— Първо, за да разберете доколко сме се приближили до отговора на загадката, нали?
— И аз страдам от нормално човешко, любопитство — призна си тя.