— Нямам нищо против да оправдая в това отношение пътуването ви. Знам отговора.
Тя спря насред пътеката, а очите й в гъстия здрач сякаш фосфоресцираха. Сложи ръка на рамото ми — беше по-висока от мен. Другата ръка бе пъхнала в джоба на палтото си. Приближи лице до моето. Заговори много бавно, като че ли се стараеше на всяка йена да бъде разбрана:
— Кажете ми истината. Не ме заблуждавайте. Не желая излишно да причинявам някому вреда. Почакайте, не бързайте — помислете, преди да ми отговорите, и ми вярвайте, че моментът никак не е подходящ за преструвки, блъфиране или лъжи. А сега ми кажете истината: известен ли ви е отговорът?
— Да.
Тя се усмихна едва-едва, свали ръка от рамото ми и добави:
— Тогава няма защо да кръстосваме шпаги.
Метнах се отгоре й. Ако беше стреляла през джоба си, може би щеше да ме опатка. Но тя се опита да извади пистолета. А в това време аз вече я бях стиснал за китката. Куршумът се заби в земята между краката ни. Ноктите на свободната й ръка изровиха в бузата ми три кървави бразди. Подпъхнах глава под брадичката й, извъртях бедрото си към нея, преди да ме фрасне с коляно, придърпах я силно, обгръщайки я с една ръка, и извих ръката с пищова зад гърба й. Докато падахме, изпусна оръжието. Намерих се отгоре й. Останах така, докато напипах пистолета. Вече ставах, когато се появи МакМан.
— Всичко е наред — обърнах се към него, но имах доста неприятности с гласа си.
— Да я цапардосам ли? — попита той, загледан във все още лежащата жена.
— Не, всичко е наред. Ти се погрижи шофьорът да не ни причини главоболия.
Той си тръгна. Жената седна, подпъхна крака под себе си и започна да разтрива китката си.
— А това — рекох — бе втората причина за посещението ви, макар, честно казано, да мислех, че куршумът е предназначен за мисис Колинсън. — Тя стана. Не й помогнах, за да не разбере, че едва се държа на краката си. — Щом сме стигнали дотук — добавих, — няма да ни навреди да си поговорим, дори, напротив, може да имаме полза от това.
— Не мисля, че на този етап ще има полза от каквото и да било. — Тя оправи шапката си. — Твърдите, че знаете. В такъв случай лъжите са излишни, а само те биха помогнали. — Сви рамене и попита: — Е, а сега?
— Сега нищо, ако обещаете да запомните, че е отминал моментът на отчаяното безразсъдство. Тази работа се дели на три части: да те хванат, да те осъдят, да те накажат. Ако сте съгласна, че за първото е вече късно — с нищо не можете да помогнете, — тогава сама знаете що за стока са калифорнийските съдилища и затвори.
— Защо ми казвате това? — изгледа ме тя с любопитство.
— Защото съм свикнал да стрелят по мен и защото, като приключи някое дело, обичам всичко да е ясно. Не ме интересува дали ще бъдете осъдена за участието си в това престъпление и много ми досаждате, като си пъхате носа точно в този момент и се опитвате да замътите водата. Вървете си у дома и се дръжте прилично.
Върнахме се при лимузината, без да си кажем нито дума повече. Там тя се обърна към мен, подаде ми ръка и рече:
— Мисля — още не знам със сигурност, — че ви дължа дори повече отпреди.
Не поех ръката й и премълчах. И може би защото я беше протегнала, тя добави:
— Бихте ли ми върнали пистолета?
— Не.
— А бихте ли предали на мисис Колинсън най-добрите ми пожелания? Кажете й, че много съжалявам, задето не можахме да се видим.
— Ще й кажа.
— Довиждане — рече и влезе в колата.
Аз си свалих шапката и тя потегли.
22. ИЗПОВЕДНА
Мики Линан ми отвори входната врата. Погледна издраното ми лице и избухна в смях:
— Ама ти наистина виждаш големи мъчнотии с тия жени. Защо не опиташ с добро, преди да започнеш насила? Би си спасил много кожа. — Посочи с палец тавана. — Качи се горе и гледай да уредиш нещо с онази там. Голяма врява вдига.
Отидох в стаята на Габриел. Беше седнала насред разбърканото си легло. Скубеше си косите. Подгизналото в пот лице беше на трийсет и пет годишна жена. Издаваше гърлени звуци като ранено животно.
— Трудничко е, нали? — обадих се откъм вратата.
Тя свали ръце от косата си.
— Нали няма да умра? — изскимтя през здраво стиснати зъби.
— Изключено.
Момичето изхлипа и си легна. Оправих завивките и ги метнах отгоре й. Оплака се, че в гърлото й била заседнала буца, че я болели челюстите и сгъвките зад коленете.
— Нормални симптоми — уверих я аз. — Скоро ще престанат и спазмите ще се разредят.
Някой задращи леко по вратата. Габриел скочи в леглото и извика:
— Не ме оставяйте пак!
— Само до вратата — обещах и отидох да отворя. Беше МакМан.