— Мери мексиканката — зашепна ми той — се криеше в храстите и ви следеше — теб и онази жена. Зърнах я, когато се измъкна оттам, и я проследих до долния път. Спря лимузината и разговаря с жената — пет или десет минути. Не можах да се приближа достатъчно, за да ги чуя.
— Къде е сега?
— В кухнята. Върна се, а онази с колата продължи по пътя. Мики твърди, че мексиканката е задигнала някакъв нож и ще ни създаде главоболия. Има ли основания, как мислиш?
— Обикновено има — признах. — Тя е изцяло на страната на мисис Колинсън, а е решила, че намеренията ни спрямо нея не са добри. Защо, по дяволите, не си гледа своята работа! Изглежда, е подразбрала, че мисис Холдорн не си пада по нас, решила е, че е на страната на мисис Колинсън, и е отишла да я моли за съдействие. Надявам се, че мисис Холдорн е била достатъчно разумна да й каже да се държи прилично. Така или иначе, не виждам какво друго можем да направим, освен да не я изпускаме от очи. Няма смисъл да я гоним — все някой трябва да ни готви.
Когато МакМан си тръгна, Габриел се сети, че някой е идвал, и ме попита кой е бил, какъв е бил изстрелът, който чула, и защо ми е издрано лицето.
— Арония Холдорн идва — казах й — и си изтърва нервите. Нищо не ми стори. Вече си отиде.
— Дошла е да ме убие — обяви момичето, без да се вълнува, сякаш съобщаваше сигурен факт.
— Възможно е. Не си призна. Защо й е да те убива?
Отговор обаче не получих.
Настъпи безкрайна мъчителна нощ. По-голямата й част прекарах в стаята на Габриел, в люлеещ се кожен стол, който бях домъкнал от хола. Тя спа около час и половина, на три дози. И трите пъти излизаше от кошмарите си с оглушителни писъци. Аз задрямвах, когато ме оставеше на мира. От време на време в коридора се чуваха тихи стъпки — Мери Нуньес бдеше над господарката си, предполагах аз. Срядата беше още по-безкрайна и по-мъчителна. Някъде към обяд и мен ме заболяха челюстите като Габриел, толкова бях стискал зъби. Тя беше в разгара на кризата. Очите я боляха нетърпимо от светлината, всеки звук й причиняваше непоносими мъки, и най-леката миризма бе ужасна за обонянието й. Копринената нощница й тежеше, допирът на чаршафите терзаеше кожата й. Всеки неин нерв тормозеше непрестанно мускулите й. Обещанията, че няма да умре, вече не помагаха: животът бе изгубил за нея привлекателността си.
— Ако искаш, престани да се стягаш и контролираш — предложих аз. — Отпусни се и се отдай на нервната криза. Аз ще се погрижа за теб.
Тя взе, че ме послуша, та трябваше да се справям с една луда. Писъците й привлякоха Мери Нуньес и тя започна да ми се зъби от вратата и да ме ругае на испански. Удържах Габриел в леглото, като я натисках за раменете, и се потях не по-малко от нея.
— Разкарай се — изрепчих се на мексиканката.
Тя пъхна мургава ръка в пазвата си и пристъпи в стаята. Мики Линан се приближи изотзад, издърпа я в коридора и затвори вратата. Между кризисните моменти Габриел се отпускаше по гръб, задъхана, потръпваща, и гледаше вторачено тавана с отчаяни, изпълнени със страдание очи. Понякога ги затваряше, но не бе в състояние да контролира гърчовете си.
Същия следобед от Кесада пристигна Роли, за да ми извести, че Фицстивън се бил свестил — колкото да бъде разпитан от Върнън. Казал на окръжния прокурор, че не видял бомбата и изобщо нищо не видял — нито кога, нито как, нито откъде била попаднала в стаята, но смътно си спомнял, че чул лек звън, като от счупено стъкло, и тъп звук от падането на нещо миг след като ние с Финк сме излезли. Заръчах на Роли да предаде на Върнън, че ще гледам да намина покрай него на другия ден и да не пуска Финк. Заместник-шерифът обеща да му каже и си тръгна. Ние с Мики останахме на верандата. Нямаше какво да си кажем — както впрочем през целия ден. Тъкмо палех цигара, когато от вътрешността на къщата се чу гласът на момичето. Мики се извърна и каза нещо, като спомена и името господне. Аз го изгледах сърдито и попитах:
— Добре де, кажи — прав ли съм, или не?
Той ми върна не по-малко сърдит поглед, заяви, че предпочитал да не съм прав, и се махна. Аз го изругах и влязох вътре. Мери Нуньес, която бе тръгнала да се качва по стълбите, побърза да се оттегли обратно в кухнята, като вървеше заднишком и не откъсваше от мен безумни очи. Изругах и нея и се качих горе, където бях оставил МакМан да варди пред стаята на момичето. Той избягваше да ме гледа в очите, така че включих и него в броя на изруганите.
Габриел прекара останалата част от следобеда, като пищеше, молеше и плачеше за морфин. Вечерта направи пълно признание.
— Казах ви, че не искам да съм злонамерена — започна, като мачкаше завивките в трескавите си ръце. — Обаче ви излъгах. Искам. Винаги съм искала, винаги. Исках и с вас да сторя същото, както с останалите, но вече не ми трябвате — искам само морфин. Няма да ме обесят, знам. А какво друго ще направят с мен, не ме интересува, стига да получавам морфин. — Изсмя се злобно и продължи: — Прав бяхте, когато казахте, че събуждам у мъжете най-лошото — защото го искам. Исках го и наистина го постигах — освен с доктор Рийз и Ерик. Не знам каква беше причината. Но и с двамата претърпях неуспех, а междувременно допуснах да научат твърде много за мен. Затова бяха убити. Джоузеф даде опиат на доктор Рийз, а аз го убих. След това внушихме на Мини, че тя е сторила това. Убедих Джоузеф да убие Арония и щеше да го направи — би направил всичко, което поискам от него, — ако не бяхте се намесили. Накарах Харви да убие Ерик вместо мен. Бях обвързана с Ерик… по закон… свестен мъж, който искаше да направи от мен почтена жена. — Габриел се изсмя отново, облиза устни. — Ние с Харви трябваше да намерим отнякъде пари, а аз не можех — боях се да не бъда заподозряна — да поискам от Андрюс. Затова инсценирахме отвличането ми, за да се доберем до по-голяма сума. Жалко, че убихте Харви — той беше великолепен мъж. А бомбата я имах от няколко месеца. Задигнах я от лабораторията на баща ми, когато правеше опити за една филмова компания. Не беше голяма и винаги я носех със себе си — за всеки случай. Тогава в хотелската стая исках вас да взривя. Между нас с Оуън не е имало, нищо — и това беше лъжа. Никога не е бил влюбен в мен. Исках да ви убия, защото бяхте…, защото се боях, че се приближавате до истината. Имах температура и когато чух, че двама души излизат от стаята и вътре остава един, бях сигурна, че това сте вие. Вече беше късно, като видях, че е Оуън — бях отворила вратата и метнала бомбата. Ето, получихте каквото искахте. Дайте ми морфин. Вече няма защо да си играете с мен. Дайте ми морфин. Спечелихте играта. Можете да напишете признанието ми — аз ще го подпиша. Вече е излишно да се преструвате, че си заслужава да ме лекувате и да ме спасите. Дайте ми морфин.