Сега беше мой ред да се изсмея.
— А няма ли да си признаеш, че си взривила парахода „Мейн“?
Последва още един пристъп, който ми се стори ад — цял час, — докато тя пак се изтощи. Криво-ляво изкарахме нощта. Габриел спа малко повече от два часа — половин час повече в сравнение с предишната нощ. Аз придремвах в стола, когато имах тази възможност. Някъде на разсъмване ме разбуди нечия ръка, която шареше по сакото ми. Запазих равното си дишане и леко открехнах очи, колкото да ми просветне между клепките. В стаята едва бе развиделяло, но доколкото можех да видя, Габриел си беше в леглото, макар да не можех да различа дали спи, или е будна. Главата ми беше отметната назад и почиваше на облегалката. Не виждах ръката, която пребъркваше вътрешния ми джоб, нито продължението й, което се спускаше през рамото ми. Обаче усетих мириса на кухня и предположих, че е много мургава.
Мексиканката беше зад гърба ми. Мики ме бе предупредил, че има нож. Въображението ми представи как го е вдигнала с другата си ръка. Разумът ме посъветва да не я закачам. Послушах го и пак затворих очи. Хартия изшумоля между пръстите й и ръката се измъкна от джоба ми. Размърдах сънено глава и преместих единия си крак. Щом чух, че вратата зад гърба ми тихичко се затваря, изправих гръб и се огледах. Момичето спеше. Преброих пликчетата в джоба си — осем бяха изчезнали.
След малко Габриел отвори очи. За пръв път, откак бяхме започнали лечението, се събуди мълчаливо. Лицето й бе измъчено, но очите не гледаха безумно.
— Няма ли да съмва вече? — попита, след като погледна към прозореца.
— Развиделява — отвърнах и й дадох портокалов сок. — Днес ще хапнеш и някаква храна.
— Не искам храна. Искам морфин.
— Не ставай глупава. Ще ядеш. Морфин няма да получиш. Днес няма да е като вчера. Прехвърли кризата, изкачи баира и сега вече ще се спускаш по нанадолнището, макар че сигурно ще има тежки моменти. Но вече би било глупаво да искаш морфин. Какво ще постигнеш? Нима не искаш да видиш резултата от адските мъки, през които премина? Пребори се с морфинизма си и сега остава да затвърдиш постигнатото.
— Наистина ли… наистина ли се преборих?
— Ами да! Сега трябва само да надвиеш нервите си и спомена за това колко хубаво си се чувствала след всяка доза.
— Мога да го направя. Мога, защото вие ми го казвате.
Докъм обяд всичко мина гладко. После за час-два пак я прихванаха. Но не беше като друг път и можах да се справя. Когато Мери качи подноса с нейния обяд, ги оставих сами и слязох и аз да хапна.
Мики и МакМан вече бяха седнали на масата. По време на обяда не продумаха — нито помежду си, нито на мен. Щом като мълчаха, и аз мълчах. Когато се качих отново горе, Габриел седеше по зелен хавлиен халат в люлеещия се кожен стол, който две нощи подред ми бе служил за легло. Беше си сресала косата и напудрила лицето. Очите й бяха предимно зелени, а ъгълчетата им леко се повдигаха, сякаш сдържаше някаква шега. Като ме видя, произнесе с престорена тържественост: