— Та значи Тързби е мъртъв? — продължи Спейд.
Докато лейтенантът се колебаеше дали да отговори, Том го изпревари:
— Да.
Тогава началникът му додаде сърдито:
— И мога да те осведомя — ако не ти е известно, — че умря, без да успее да ни каже нещо.
Спейд си свиваше цигара. Попита, без да вдигне очи:
— Какво искаш да кажеш с това? Мислиш, че съм знаел?
— Каквото исках да кажа, го казах — рязко заяви Дънди.
Спейд го погледна и се усмихна, взел в едната ръка свитата цигара, в другата — запалката.
— Още нямаш основания да ме арестуваш, нали Дънди?
Лейтенантът впери в него острите си зелени очи, но не отговори.
— Тогава — продължи Спейд — пет пари не давам какво мислиш, ясно ли е?
— О, Сам, бъди разумен — замоли се пак Том.
Спейд пъхна цигарата в устата си, запали я и изпусна дим през смях.
— Добре, Том, ще бъда разумен — обеща той. — Та как съм убил Тързби, казваш? Защото позабравих.
Том изръмжа отчаяно. Лейтенант Дънди отговори:
— Четири изстрела в гърба с калибър четирийсет и четири или четирийсет и пет, от отсрещната страна на улицата, тъкмо като се е бил запътил към хотела. Никой нищо не е видял, но това не е чудно.
— А в кобура под мишницата си е носел „Лугер“ — додаде Том. — С който изобщо не е стреляно.
— Какво знаят в хотела за него? — попита Спейд.
— Нищо. Само, че живеел там от една седмица.
— Сам ли?
— Сам.
— Какво открихте в джобовете му и в стаята?
Дънди сви устни.
— А ти как смяташ?
Спейд махна със саморъчната си цигара.
— Нещо, което да ви подскаже що за птица е, с какво се е занимавал. Е?
— Мислехме, че ти ще ни кажеш нещо по въпроса. Спейд впи в лейтенанта жълто-сивите си очи, изпълнени с прекалена искреност.
— Никога не съм виждал Тързби — жив или мъртъв.
Дънди стана с недоволен вид. Том също се изправи като се протягаше и прозяваше.
— Зададохме въпросите, за които дойдохме — обобщи Дънди, присвивайки твърдите си като зелени камъчета очи. Горната му устна с мустаците бе прилепнала плътно към зъбите и изговаряше думите само с долната. — Само че ти казахме повече, отколкото ти на нас. И това е напълно справедливо. Познаваш ме добре, Спейд. Дали си го извършил, или не, ще се отнеса към теб както е редно, дори снизходително. Не бих те винил излишно — но това няма да ми попречи да те заловя.
— Напълно справедливо — съгласи се Спейд с равен глас. — Но ако си изпиеш рома, ще се почувствувам по-сигурен.
Дънди се върна при масата, вдигна чашата и бавно я пресуши. Сетне каза „лека нощ“ и протегна ръка. Тържествено си стиснаха ръцете. Сетне Том и Спейд си стиснаха също така официално ръцете. Спейд ги изпрати до вратата. После се съблече, изгаси лампата и си легна.
ТРИ ЖЕНИ
Когато Спейд пристигна в кантората си в десет часа на другата сутрин, Ефи Перин вече седеше зад бюрото и отваряше сутрешната поща. Палавото й хлапашко лице беше бледо под слънчевия загар. Остави няколкото писма и месинговия нож за рязане на хартия и прошепна предупредително:
— Тя е вътре.
— Нали те помолих да я държиш настрана за известно време — захленчи Спейд, също шепнешком.
Ефи се ококори и отвърна раздразнено:
— Да, но не ми каза по какъв начин. — Очите й се попритвориха, раменете й леко се приведоха. — Не се заяждай, Сам — помоли уморено. — Цяла нощ ми беше на главата.
Спейд се приближи до момичето, сложи ръка на главата му и оправи няколкото косъма, нарушили равния път.
— Прости ми, душице, не съм… — Той не продължи: вратата към неговия кабинет се отвора. — Здравей, Айва — поздрави жената, която се подаде отвътре.
— Ох, Сам!
Беше блондинка, трийсет и няколко годишна. Хубостта на лицето й бе попрехвърлила е около пет години най-добрия си период. Макар и яко, тялото й бе добре оформено и изящно. От шапката до обувките бе облечена в черно. Траурът й имаше набързо скалъпен вид. След като проговори, отстъпи назад към стаята и зачака Спейд да я последва.
Той свали ръка от главата на Ефи. Перин, влезе в кабинета си и затвори вратата. Айва бързо: се приближи до него и повдигна, за целувка тъжното си лице. Преди да е протегнал ръце към нея, тя вече го прегръщаше. След като се целунаха, той понечи да я пусне, ала тя притисна лице към рамото му и се разхълца.
Спейд взе да я потупва по гърба и да повтаря: „Горкичката.“ Гласът му беше нежен. Очите му се извиха към бюрото на покойния партньор, разположено в другия край на стаята срещу неговото; гледаше ядосано. Нетърпелива гримаса изопна устните му и извърна брадичка, за да не закачи дъното на шапката й.
— Съобщи ли на брат му?