— Много ти благодаря, Фрийд — рече Спейд и си тръгна.
Върна се в кантората и Ефи спря да трака на машината, за да му съобщи:
— Твоят приятел Дънди беше тук. Искаше да хвърли едно око на пищовите ти.
— Е и?
— Казах му да дойде пак, като се върнеш.
— Браво. Като дойде, дай му да ги види.
— Обади се и мис Уъндърли.
— Крайно време беше. Какво каза?
— Иска да се видите. — Ефи взе от бюрото листче хартия и прочете написаното с молив: — Отседнала е в „Коронет“ на Калифорния Стрийт, апартамент 1001. Под името мис Льоблан.
— Я дай — рече Спейд и протегна ръка.
Щом тя му даде листчето, той извади запалка, щракна, поднесе хартията към пламъка, държа я, докато се нагърчи и стана на черна пепел, освен ъгълчето, което бе хванал, сетне го пусна на линолеума и го стъпка с крак. Момичето го гледаше неодобрително. Той се ухили, каза:
— Такива ми ти работи, душко — и излезе.
ЧЕРНАТА ПТИЦА
Мис Уъндърли, в зелена копринена рокля, препасана с коланче, му отвори вратата на апартамент 1001, хотел „Коронет“. Тъмночервената й коса, с път отляво, се спускаше на свободни вълни към дясното й слепоочие, леко разчорлена. Спейд свали шапка и нездрави:
— Добро утро.
Тя му отговори с усмивка, но не толкова широка. Очите й, почти виолетово-сини, не изгубиха разтревоженото си изражение. Наведе глава и произнесе приглушено, смутено:
— Влезте, мистър Спейд.
Поведе го покрай отворените врати на кухнята, банята и спалнята и го вкара в хола, издържан в бежово-червена гама. Извини се, че е разхвърляно:
— Всичко е с главата надолу. Още не съм си разопаковала багажа.
Остави шапката му върху някаква масичка и седна на орехово канапе. Той се настани срещу нея в тапицирано с плътна коприна кресло с овална облегалка.
Мис Уъндърли взе да разглежда ноктите си, да трие пръсти един о друг. Накрая рече:
— Мистър Спейд, трябва да ви призная нещо много, много ужасно.
Спейд я дари с учтива усмивка, която тя не видя, тъй като не вдигна поглед. Той премълча.
— Онази история… която ви разправих вчера, беше цялата… измислена — произнесе момичето със запъване и го загледа с уплашени, нещастни очи.
— А, онази ли? — небрежно подхвърли Спейд. — Е, не може да се каже, че ви повярвахме.
— Тогава?… — Към нещастния израз и уплахата в очите се прибави и недоумение.
— Повярвахме на двестата долара.
— Искате да кажете…
Тя като че ли не го разбра.
— Искам да кажа, че ни платихте повече, отколкото бихте дали, ако казвахте истината — поясни Спейд без заобикалки. — Достатъчно повече, за да се съгласим със всичко.
Очите й изведнъж грейнаха. Надигна се леко от канапето, пак седна, оправи си полата, наведе се напред и заговори напрегнато:
— Дори и сега ли сте готов…
Спейд вдигна ръка и я накара да замълчи. Горната част на лицето му се намръщи. Долната се усмихваше.
— Зависи — рече. — Лошото е там, мис… Името ви Уъндърли ли е или Льоблан?
Тя пламна и промърмори:
— Всъщност фамилното ми име е О’Шонеси. Бриджид О’Шонеси.
— Лошото, мис О’Шонеси, е там, че две убийства — тя направи болезнена гримаса, — особено накуп като в случая, размътват водата, карат полицията да смята, че може да прекрачи всички граници, а останалите стават много важни и искат скъпо и прескъпо. Не е като…
Спейд млъкна, защото тя вече не го слушаше, а само го чакаше да се доизкаже.
— Кажете ми истината, мистър Спейд. — Гласът й завибрира на ръба на истерията. Лицето около отчаяните очи някак си помръкна. — Аз ли съм виновна за… за снощи?
Спейд поклати отрицателно глава.
— Не, освен ако има нещо, което да не ми е известно. Предупредихте ни, че Тързби е опасен. Е да, излъгахте ни за сестра ей и всичко останало, но това не се брои — така или иначе, не ви повярвахме. — Той сви полегатите си рамене. — Не мога да кажа, че сте виновна за случилото се.
— Благодаря — прошепна тя и поклати глава. — Обаче винаги ще се самообвинявам. — Вдигна ръка към гърлото си. — Мистър Арчър беше толкова… толкова жив вчера следобед, толкова жизнен и весел и…
— Хайде стига — нареди Спейд. — Той си знаеше работата. Такива са рисковете на професията ни.
— Беше ли… беше ли женен?
— Да, без деца, имаше осигуровка за десет хиляди и жена, която не го обичаше.
— Моля ви, недейте! — прошепна тя. Спейд пак сви рамене.
— Това е самата истина. — Погледна часовника си и се премести от креслото върху канапето, до нея. — Сега не е време да се разстройваме. — Гласът му беше дружелюбен, но твърд. — Наоколо вече души цяла хайка полицаи, заместник-прокурори и репортери. Какво възнамерявате да правите?