Спейд прехвърли широката си усмивка върху лейтенанта, настани се още по-удобно върху облегалката и попита лениво:
— Не се ли усещате, като ви будалкат?
Лицето на Том Полхос се зачерви и лъсна от пот. Дънди, все така пламнал, със сковани черти, произнесе само с устни:
— Не, не се усещам, но този въпрос ще почака, докато стигнем управлението.
Спейд стана и пъхна ръце в джобовете на панталона си. Стоеше много изправен, за да може да гледа лейтенанта от горе на долу. Усмивката му целеше да дразни, а цялата му стойка изразяваше пълна самоувереност.
— Е, хайде, Дънди, арестувай ни — предизвика го той. — А ние ще ти се изсмеем от първите страници на всички вестници в Сан Франциско. Много добре знаеш, че никой от нас няма да подаде оплакване срещу другия. Я ела на себе си. Досега те будалкахме. Като се позвъни на вратата, казах на мис О’Шонеси и на Кайро: „Пак са онези досадни ченгета. Започват да ми лазят по нервите. Дайте да им изиграем един номер. Щом чуете, че си тръгват, някой от вас да започне да вика за помощ и ще се позабавляваме, докато им дойде умът в главата.“ Пък и…
Бриджид О’Шонеси се наведе напред, както си седеше, и избухна в истеричен смях. Кайро се стресна и се усмихна. В усмивката му нямаше живот, но той я закрепи върху лицето си.
— Престани, Сам — ядосано изръмжа Том.
Спейд се засмя.
— Точно така беше. Ние…
— А спуканата глава и разкървавената уста? — презрително попита Дънди. — Откъде са се появили?
— Ами попитай него — предложи Спейд. — Може да се е порязал, като се е бръснал сутринта.
Кайро заговори бързо, преди да са го попитали, а мускулите на лицето му потръпваха от напрежението да задържи усмивката:
— Паднах. Намерението ни беше, като отворите вратата, да се престорим, че се боричкаме за пистолета, само че аз паднах. Препънах се в килима и паднах, като се преструвахме, че се бием.
— Врели-некипели — рече Дънди.
— Така беше, Дънди, ако щеш, вярвай — намеси се Спейд. — Важното е, че това е нашата версия и ще се придържаме към нея. Вестниците ще я отпечатат — независимо дали вярваш — и не се знае на кое ще се смеят повече хората и кой ще се смее последен. Е, как смяташ да постъпиш? Не е забранено да будалкаш ченгета. Нямаш за какво да се заядеш с който и да е от нас. Всичко, което ти разказахме, влизаше в шегата. Е, какво смяташ да правиш?
Дънди му обърна гръб и сграбчи Кайро за раменете.
— Няма да ми се измъкнеш така лесно — изръмжа той и раздруса левантинеца. — Щом си викал за помощ, сега ще ти помагаме.
— Не, сър — запелтечи Кайро. — Само се пошегувахме. Той ни каза, че сте му приятели и разбирате от шега.
Спейд се изсмя. Дънди грубо извъртя Кайро, като този път го държеше за китката.
— Ще дойдеш с мен въпреки това — за притежаване на огнестрелно оръжие. А вие двамата ще го придружите, за да видим кой ще се смее последен.
Разтревожените очи на Кайро се стрелнаха встрани и се спряха върху лицето на Спейд.
— Не ставай глупак, Дънди — рече частният детектив. — Пищовът влизаше в номера. От моите е. — Той се засмя. — Жалко, че калибърът му е само трийсет и две, иначе сигурно щеше да откриеш, че с него са били застреляни Тързби и Майлс.
Дънди пусна Кайро, завъртя се на тока на обувката си и фрасна с десния си юмрук Спейд по брадичката. Бриджид О’Шонеси изпищя.
Усмивката на Спейд угасна в момента на удара, но веднага след това се появи отново, този път придружена от някаква замечтаност. Леко отстъпи назад, за да застане по-здраво на крака, а полегатите му месести рамене се размърдаха под сакото. Преди още да за махне, Том Полхос се вклини между двамата, с лице към Спейд, препречи му пътя с варелоподобното си шкембе и го сграбчи за ръцете.
— За бога, недей!
Спейд остана неподвижен известно време, после мускулите му се отпуснаха.
— В такъв случай веднага го разкарай оттук! Усмивката се бе стопила и сега лицето му бе навъсено и бледо.
Все така хванал ръцете на Спейд, Том извърна глава и погледна Дънди през рамо. Малките му очи бяха изпълнени с укор.
Лейтенантът стискаше юмруци, здраво стъпил на леко разкрачените си крака, а опърничавият израз на лицето му бе претърпял изменение в резултат на ивиците бяло, което се показваше между зелените ириси и горните клепачи.
— Вземи им имената и адресите — нареди той. Том хвърли поглед към Кайро, който побърза да каже:
— Джоуел Кайро, хотел „Белведере“.
Спейд се обади, преди Том да успее да попита момичето:
— Винаги можете да се свържете с мис О’Шонеси чрез мен.
Том погледна Дънди. Лейтенантът изръмжа:
— Вземи й адреса!
— Адресът й е моята кантора — рече Спейд.