Дънди направи крачка напред и застана пред момичето.
— Къде живеете? Спейд се обърна към Том:
— Веднага го разкарай! Писна ми от него!
Том се вгледа в очите на Спейд — пронизващи и блестящи — и промърмори:
— Спокойно, Сам. — Закопча палтото си и се обърна към Дънди с престорено небрежен тон: — Хайде, нали свършихме?
И се запъти към вратата.
Злобно озъбеният Дънди не можа да прикрие колебанието си.
Неочаквано и Кайро се насочи към вратата.
— Аз също си тръгвам, ако мистър Спейд бъде така любезен да ми подаде шапката и палтото.
— Защо се разбързахте? — попита Спейд.
— Уж всичко беше на шега, а ви е страх да останете насаме с тях — сърдито се обади Дънди.
— Ни най-малко — отвърна левантинецът неспокойно, без да гледа никого. — Само, че стана късно и… трябва да си ходя. Ще си тръгна с вас, ако нямате нищо против.
Дънди ски устни, но не каза нищо. Зелените му очи блеснаха.
Спейд отиде до дрешника в коридора и се върна с шапката и палтото на Кайро. Лицето му не изразяваше нищо. Гласът му също не изразяваше нищо, докато помагаше на левантинеца да се облече.
— Кажи му да остави пищова — обърна се към Том.
Дънди извади пистолета на Кайро от джоба на палтото си и го остави върху масата. Излезе пръв, следван по петите от Кайро. Том спря за миг пред Спейд и промърмори:
— Дано знаеш какво вършиш.
След като не получи отговор, въздъхна и последва другите двама. Детективът ги изпрати до коридора, където изчака Том да затвори външната врата.
БРИДЖИД
Спейд се върна в стаята, седна на ръба на дивана, облегна лакти на коленете си, подпря бузи в шепи и се втренчи в пода, без да обръща внимание на момичето, което му се усмихваше вяло от люлеещия се стол. Гледаше мрачно. Бръчките между веждите се бяха задълбочили. Ноздрите му шаваха в такт с дишането.
Когато стана ясно, че няма да я погледне, Бриджид престана да се усмихва и го загледа с растящо безпокойство.
Внезапно лицето му се наля с кръв и той заговори яростно, с рязък, гърлен глас. Стиснал вбесеното си лице в ръце, вперил разярен поглед в пода, той руга Дънди цели пет минути без пауза, по най-неприличен, сквернословел начин, като от време на време дори се повтаряше.
Сетне вдигна глава, погледна момичето, ухили се виновно и рече:
— Детински ли се държа? Знам, но как мразя да ме удрят, без да мога да си го върна! — Докосна внимателно брадичката си. — Не че ударът му беше кой знае какво. — Засмя се и се отпусна назад върху дивана, с кръстосани крака. — Ниска цена за победата. — Веждите му се свъсиха за миг. — Но ще го запомня!
Момичето пак се усмихна, стана от стола и седна до него.
— Вие сте най-безразсъдният човек, когото съм виждала. Винаги ли се държите така своеволно?
— Че нали го оставих да ме цапардоса?
— Да, но той е полицейски служител.
— Не е там работата — обясни Спейд. — Грешката му беше, че си изтърва нервите. Ако му го бях върнал, тогава той щеше да кара докрай. Щеше да ни заведе в участъка, за да повторим там идиотската си версия. — Той я погледна замислено и попита: — Какво му стори на Кайро?
— Нищо — изчерви се тя. — Опитах се да го стресна, за да стои мирен, докато онези си отидат, но той или много се уплаши, или се развика ей така, напук.
— След което го фрасна с пищова?
— Нямаше как. Той се нахвърли отгоре ми.
— Не знаеш какво вършиш. — Усмивката не можа да прикрие раздразнението му. — Вече ти казах: опитваш се да налучкаш или караш на гол късмет.
— Много съжалявам, Сам — рече Бриджид, а лицето и гласът й вибрираха от разкаяние.
— Как няма да съжаляваш! — Спейд извади от джоба си тютюн и хартия и взе да си свива цигара. — След като най-сетне проведе тъй желания разговор с Кайро, можеш да поговориш и с мен.
Тя поднесе пръст към устата си и зарея празен поглед из стаята. Сетне присви очи и ги премести за миг върху Спейд. Той задълбочено си свиваше цигара.
— Ах, да… разбира се…
Свали пръст от устата си, разглади диплите на синята си рокля върху коленете и ги загледа навъсено. Спейд облиза цигарата, за да я залепи, и попита:
— Е?
След което затърси запалка.
— Да, ама… — Тя млъкна, сякаш много грижливо си подбираше думите. — Всъщност нямах време да довърша разговора с него. — Престана да се мръщи на коленете си и вдигна към Спейд ясни, искрени очи. — Тъкмо започнахме, и вие ни прекъснахте.
Спейд запали цигарата и през смях изкара дима от устата си.
— Да не би да искаш да му се обадя и да го поканя да се върне?
Тя поклати глава, без да се усмихне. Очите й под клепачите се движеха наляво-надясно, за да държат на фокус частния детектив. Спейд я прегърна през рамо, а тя се облегна, за да може той да обхване удобно закръглената й гола ръка.