— Ако искаш да знаеш истината — страх ме е от теб.
— Не е вярно.
— Вярно е — настоя все така шепнешком. — От двама мъже ме е страх, а тази вечер бях и с двамата.
— Разбирам защо се боиш от Кайро. Защото не можеш да го намотаеш на малкия си кръст.
— А пък теб мога, така ли?
— Не по същия начин — ухили се Спейд.
Тя пламна. Взе си филийка хляб, намазана със сивкав лебервурст. Постави я върху чинията си. Сбръчка бялото си чело и рече:
— Както знаеш, това е статуетка — черна птица, гладка и лъскава, ястреб или сокол, ей толкова висока — вдигна ръка на трийсетина сантиметра от покривката.
— А защо й се придава такова значение?
Преди да поклати глава, Бриджид отпи от кафето с коняка.
— Така и не ми казаха. Обещаха ми петстотин лири, ако им помогна да я отмъкнат. А Флойд ми каза, след като зарязахме Джо, че ще ми даде седемстотин и петдесет.
— Значи струва повече от седем хиляди и петстотин долара?
— О, много повече. Никога не са твърдели, че ще делят наполовина с мен. Само ме наеха да им помогна.
— Как да им помогнеш?
Тя отново поднесе чашата към устата си. Спейд запали цигара, без да отмести от лицето й властните си сиво-жълти очи. Кафеничето на печката зад тях взе да изпуска пара и да бълбука.
— Да им помогна да го отнемем от човека, в когото беше — бавно отвърна тя, след като остави чашата си. — Един белогвардеец на име Кемидов.
— По какъв начин? — повтори Спейд.
— Това е без значение — възпротиви се тя. — Не е важно за теб, пък и — усмихна се нагло — не е твоя работа.
— В Истанбул ли стана всичко това?
Бриджид се поколеба, кимна и промърмори:
— На остров Мармара, в Мраморно море.
Той махна с цигарата си:
— Продължавай, какво стана по-нататък?
— Това е, друго няма. Всичко ти разказах. Обещаха ми петстотин лири, ако им помогна, аз си изпълних ангажимента и тогава разбрахме, че Джо Кайро възнамерява да избяга със сокола и да ни остави с пръст в устата. Ние го изпреварихме. Но се оказа, че пак оставам с празни ръце, защото на Флойд и през ум не му минаваше да ми изплати обещаните седемстотин и петдесет лири. Още преди да дойдем тук, ми стана ясно. Каза, че ще отидем в Ню Йорк, където ще продаде птицата и ще ми изплати моя дял, но виждах, че ме лъже. — От възмущение очите й потъмняха и станаха почти лилави. — Затова се обърнах към теб за помощ — за да разберем у кого е соколът.
— И ако успееше да си го върнеш, тогава какво?
— Тогава щях да преговарям с господин Флойд Тързби.
Спейд й хвърли кос поглед.
— Нямаше да знаеш обаче на кого да я продадеш, за да вземеш повече, отколкото той би ти дал. Толкова, за колкото той е предполагал, че ще я продаде.
— Така е, прав си.
Спейд изгледа сърдито пепелта, която бе тръснал, без да иска, в чинията си.
— Защо е толкова ценна тази птица? Би трябвало да знаеш или поне да имаш някаква представа.
— Понятие си нямам.
Той прехвърли сърдития си поглед върху момичето.
— От какво е направена?
— От порцелан или някакъв черен камък. Не знам. Дори не съм я докосвала. Видях я само веднъж, съвсем за кратко. Флойд ми я показа, когато я задигнахме.
Спейд смачка цигарата в чинията си и отпи от кафето с коняка. От сърдития му израз нямаше и следа. Избърса уста в салфетката, хвърли я върху масата и подхвърли небрежно:
— Голяма си лъжкиня.
Тя се изправи и застана до ръба на масата, като го гледаше отвисоко с тъмните си, засрамени очи. Лицето й бавно се изчервяваше.
— Лъжкиня съм. Цял живот съм била лъжкиня.
— Няма защо да се хвалиш. Само децата се хвалят с това. — Гласът му беше добродушен. Измъкна се от тясното пространство между масата и пейката. — Има ли поне нещо вярно в тези врели-некипели?
Тя наведе глава. Тъмните й мигли се навлажниха.
— Има — прошепна едва-едва.
— Колко?
— Не… не много.
Спейд я хвана за брадичката и повдигна главата й. Изсмя се на влажните й очи и рече:
— Цялата нощ е пред нас. Ще налея още коняк в прясното кафе и ще опитаме пак.
Клепките й се отпуснаха.
— Толкова се уморих — проплака с треперлив глас. — И до гуша ми дойде от всичко — от самата мен, от лъжите, от усилието да ги измислям, да помня кое е лъжа и кое — истина. Направо ми иде…
Тя вдигна ръце към страните на Спейд, долепи разтворени устни до неговите, притисна се към тялото му.
Той я обгърна с ръце, мускулите издуха ръкавите на синята му риза, едната му ръка обхвана отзад главата й, пръстите му се изгубиха в червеникавата й коса, другата ръка започна да гали стройния й гръб. Жълти пламъчета грейнаха в очите му.