Спейд опъна устни в натегната усмивка.
— Доволен съм, че съм дошъл, където трябва.
Събеседникът му също се усмихна, но някак разсеяно. Щастието се бе изпарило от лицето му, макар то да си остана усмихнато, и вместо него в очите му проблесна предпазливост. Физиономията му се превърна в недоверчива ухилена маска, издигната между мислите му и Спейд. Очите му избегнаха погледа на частния детектив; после се прехвърлиха върху чашата до неговия лакът. Лицето му светна.
— За бога, сър, чашата ви е празна.
Стана, отиде при масичката и с много дрънчене на чаши и шишета сипа още по едно уиски.
Спейд не помръдна от мястото си, докато дебелият не му подаде питието с широк жест, лек поклон и веселото:
— Ех, сър, това лекарство никога не ще ви навреди!
Детективът стана, приближи се до разплутото туловище и впери в очите му остър, блеснал поглед. Вдигна чаша. Гласът му беше предизвикателен, думите произнасяше натъртено:
— Да пием за говоренето без заобикалки и за взаимното разбирателство.
Дебелият се закикоти и двамата пиха. После той седна, притисна чашата с две ръце към шкембето си и повдигна към Спейд усмихнато лице.
— Да, сър. Изненадващо е, но никак не е изключено и двамата да нямат представа какво представлява птицата или дори никой на този широк и хубав свят да не знае, освен вашия покорен слуга Каспър Гътман.
— Прекрасно. — Спейд стоеше разкрачен, с една ръка, пъхната в джоба на панталона, другата — хванала чашата. — След като ми кажете, само ние двамата ще знаем.
— Математически сте прав, сър — очичките на дебелия засвяткаха, — но… — Усмивката му стана по-широка. — Не съм напълно сигурен, че ще ви кажа.
— Не ставайте глупав — търпеливо произнесе Спейд. — Вие знаете какво представлява. Аз знам къде е. Затова именно сме се събрали.
— Къде е тогава, сър?
Спейд все едно, че не чу въпроса. Дебелият сви устни, повдигна вежди и леко наклони глава към лявото си рамо.
— Ето, виждате ли — меко произнесе той. — Искате да ви кажа каквото знам, без вие да ми кажете къде е. Това трудно може да се нарече справедливо. Не, не — не мисля, че ще се разберем по този въпрос.
Лицето на Спейд се изопна и пребледня. Той заговори бързо с нисък, разгневен глас:
— Съветвам ви да размислите, и то незабавно. Казах на недоносчето ви, че ще трябва да разговаряте с мен, преди да е станало късно. А сега ви заявявам, че ако още днес не ми кажете всичко, ще бъде късно. Защо ми губите времето? Умрял съм за глупавата ви тайна! Господи! Много добре знам какви съкровища се съдържат в държавната хазна, но каква полза имам лично аз от това? Мога да мина и без вашата помощ. Вървете по дяволите! Може би и вие щяхте да минете без мен, ако бяхте стояли настрани. Но сега вече е късно. Не и в Сан Франциско. Или ще изплюете камъчето, или ще изчезнете — при това още днес.
Той се обърна и вбесен, без да гледа какво прави, замери с чашата си масичката. Тя се удари в дървото, разби се на парчета и заля със съдържанието си и с лъскави натрошени стъкълца цялата й повърхност и пола. Спейд, сляп и глух спрямо постъпката си, се извърна рязко с лице към дебелия мъж.
Съдбата на чашата не направи впечатление на последния, отколкото на самия Спейд. Със свити устни, повдигнати вежди и наклонена наляво глава, Гътман бе запазил благия израз на розовото си лице през цялото време, докато детективът произнасяше гневната си реч, и сега все още с нищо не го бе променил. Все така ядосай, Спейд продължи:
— И още нещо. Не желая…
Вратата вляво от него се открехна. Момчето, което му бе отворило, влезе в стаята, затвори след себе си, отпусна ръце плътно покрай бедрата си и погледна детектива. Очите му бяха широко разтворени, тъмни, с разширени зеници. Погледът му забърса Спейд от раменете до коленете, вдигна се пак нагоре и се спря на носната кърпичка, чието кафяво ръбче се подаваше от малкото джобче на кафявото му сако.
— И още нещо — повтори Спейд, като изпепеляваше момчето с поглед. — Докато вземате решението си, дръжте това недоносче далеч от мен. Ще го убия. Не мога да го понасям. Действува ми на нервите. Ще го убия, ако ми се изпречи още веднъж пред очите. Няма да му дам възможност да посегне към пищова си. Няма да му дам никакъв шанс. Просто ще го убия.
Устните на момчето се изкривиха в подобие на усмивка. То нито повдигна очи, нито проговори. Дебелият рече добродушно:
— Ах, сър, изглежда, имате буен характер.
— Характер ли? — Спейд се изсмя гръмогласно.
Отиде до стола, върху който беше оставил шапката си, взе я и я нахлупи на главата си. Вдигна дългата си ръка и насочи дебел показалец към шкембето на Гътман. Сърдитият му глас изпълни стаята: