Дебелият млъкна, за да се усмихне и да поклати съжалително глава. Сетне продължи:
— Седемдесет години, сър, този уникален предмет бил подритван като футболна топка, ако мога да се изразя така, из канавките на Париж, докато през 1911 година един гръцки търговец на име Харилаос Константинидис го открил в някакво забутано магазинче. На Харилаос не му трябвало много време, за да разбере какво е това и да го купи. Колкото и плътно да било емайловото покритие, стойността на птицата не останала скрита от очите и носа на този грък. Именно Харилаос, сър, проследил по-голямата част от историческите перипетии на сокола и научил произхода му. Аз подразбрах за тази работа и в крайна сметка успях да го принудя да ми разкаже цялата история, макар че сам също успях да добавя някои подробности.
Харилаос не побързал да обърне откритието си в пари. Било му известно, че колкото и фантастична да е цената на птицата сама по себе си, тя ще нарасне неимоверно, ако автентичността й бъде доказана извън всякакво съмнение. Може би е възнамерявал да преговаря с някой от сегашните наследници на Ордена — английския орден „Свети Джон Ерусалимски“, пруския „Йоханитер орден“, италианския или немския суверенен Малтийски орден — до един много богати. — Дебелият вдигна чашата си, усмихна се, като видя, че е празна, взе и чашата на Спейд и стана да ги напълни. — Вече започвате да ми вярвате по малко, нали? — попита, докато натискаше сифона.
— Не съм казал, че не ви вярвам.
— Така е — изсмя се Гътман. — Но видът ви го издаваше. — Той седна, отпи няколко огромни глътки и попи устата си с бяла носна кърпа. — Значи, сър, за да не се излага на рискове, докато прави проучванията си, Харилаос отново покрил сокола с черен лак — така, както е сега. Точно една година след като се сдобил с него — и приблизително три месеца след като го принудих да сподели с мен всичко, което знае, — прочетох в лондонския „Таймс“, че магазинът му бил ограбен, а той самият — убит. На другия ден вече бях в Париж. — Той тъжно поклати глава. — От сокола нямаше и следа. Да ви призная, сър, направо побеснях. Не вярвах друг освен мен да знае какво всъщност представлява. Едва ли го беше разказал на втори човек. Много стока бе изчезнала от магазина. Това ме наведе на мисълта, че крадецът е задигнал птицата заедно с останалата плячка, без да има представа какво краде. Защото — уверявам ви, — ако е знаел стойността й, не би се обременил да отмъкне нищо друго освен може би бисери от кралската корона. — Той затвори очи и се усмихна самодоволно на някаква своя мисъл. Пак ги отвори и продължи: — Това стана преди седемнайсет години. Да, сър, седемнайсет години ми бяха потребни, за да открия птицата, но най-сетне успях. Исках да я притежавам, а не съм от хората, които лесно се обезсърчават, когато желаят нещо. — Усмивката му стана по-широка. — Исках я и я открих. Искам я и ще я имам. — Изпразни чашата си, пак избърса устни и прибра носната кърпа в джоба си. — Проследих я до дома на един белогвардеец, някой си Кемидов, в Цариград. Той изобщо не знаеше какво представлява. За него тя бе просто черна емайлирана птица, но поради вродената си опърничавост не пожела да ми я продаде. Възможно е, изгарян от нетърпение, да съм сбъркал нещо, макар че се съмнявам. Нищо не знам по въпроса освен едно — че трябва да я имам, а на този упорит старец може да му скимне да провери що за вещ притежава и да откърти парче от емайла. Затова изпратих… ъъ… свои посредници — да ми донесат сокола. С две думи, сър, те са го взели, но аз все още не го притежавам. — Той стана и отнесе празната си чаша до масичката. — И въпреки това ще го имам. Чашата ви, сър.
— Значи птицата не е собственост на никой от вас, а на Кемидов, така ли?
— Собственост ли? — жизнерадостно се учуди дебелият. — Със същите основания може да твърдите, че принадлежи на испанския крал, защото не виждам как бихте могли с чиста съвест да я присъдите на когото и да било. Собственик е онзи, който я владее. — Той се засмя доволно. — Такъв ценен предмет, който преминава от ръце в ръце чрез споменатите средства, явно е собственост на онзи, който успее да го докопа.
— Значи в момента е притежание на мис О’Шонеси?
— Не, сър, освен в качеството й на мой агент.
— Така ли? — иронично се учуди Спейд.