Загледан замислено в капачката на шишето което държеше в ръце, Гътман попита:
— Значи няма съмнение, че птицата е в нея?
— Няма.
— Къде е?
— Не знам със сигурност.
Дебелият стовари рязко шишето върху масичката.
— Нали казахте, че знаете! — възмути се той.
Спейд махна небрежно с ръка.
— Имах предвид, че знам откъде да я взема, когато дойде моментът.
Розовите крушовидни тлъстини по лицето на Гътман се наместиха в по-доволно изражение.
— Наистина ли? — попита.
— Да.
— Къде е?
Спейд се усмихна широко.
— Оставете тази работа на мен. Знам как да се оправя.
— Кога?
— Когато съм готов.
Дебелият сви устни и като се усмихна с едва доловимо смущение, попита:
— Мистър Спейд, а къде се намира сега мис О’Шонеси?
— Скрил съм я на безопасно място.
Гътман се усмихна одобрително.
— Не се и съмнявам. А сега, сър, преди да седнем да обсъждаме делово цената, кажете ми следното: колко скоро сте в състояние — или по-скоро ще пожелаете — да ми доставите сокола?
— След ден-два.
Дебелият кимна.
— Това е добре. Ние… но ето, че забравих тонизиращото средство. — Той се обърна към масата, наля уиски, добави сода, постави едната чаша до лакътя на Спейд, а другата вдигна високо. — Е, сър, да пием за честна сделка и печалба, която да задоволи и двама ни.
Пиха. Дебелият седна. Спейд попита:
— Как си представяте справедливата сделка?
Гътман вдигна чашата си към светлината, погледна я с одобрение, отпи продължително и рече:
— Имам две предложения, сър, като и двете са съвсем честни и справедливи. Вие ще изберете. Ще ви дам двайсет и пет хиляди долара, когато ми предадете сокола, и още толкова, щом пристигна в Ню Йорк. Или ще ви дам двайсет и пет процента — една четвърт — от онова, което ще получа за птицата. Това е, сър — или петдесет хиляди, кажи-речи, веднага, или значително повече след — примерно — два месеца.
— Колко повече? — заинтересува се Спейд, след като отпи.
— Значително — повтори дебелият. — Никой не е в състояние да назове точната сума. Може да е сто хиляди, а може да е и четвърт милион, кой знае? Ще ми повярвате ли, ако ви кажа колко е предполагаемият минимум?
— Защо не?
Дебелият млясна с устни и сниши глас до мъркащ шепот:
— Как ви звучи половин милион? Детективът присви очи.
— Значи джунджурийката струва два милиона?
Гътман се усмихна ведро.
— Както се изразихте, защо не?
Спейд изпразни чашата си, остави я на масичката, пъхна пурата в устата си, извади я, хвърли й един поглед и пак я захапа. Жълто-сивите му очи изглеждаха леко мътни.
— Дяволски много пари.
— Че са много, много са — съгласи се дебелият, наведе се леко напред и потупа Спейд по коляното. — При това говоря за абсолютния минимум — освен ако Харилаос Константинидис е бил пълен глупак, което е изключено.
Спейд извади пак пурата от устата си, изгледа я намръщено, дори с погнуса, и я постави върху пепелника. Затвори очи, стисна ги и пак ги отвори. Мътният им израз се беше засилил.
— Значи… минимум, така ли? А максимумът?
Произнесе го като „макшимум“ — в това нямаше грешка.
— Максимумът ли? — Гътман протегна напред празната си ръка, с дланта нагоре. — Отказвам дори да правя предположения. Сигурно си мислите, че съм откачен. Но аз наистина не знам. Никой не е в състояние да каже докъде може да стигне цената и това е самата истина.
Спейд хвана долната си устна с два пръста и я придърпа над горната. Поклати нетърпеливо глава. Краткотрайна искрица на уплаха проблесна в погледа му, но бе угасена от засилващото се помътняване. Той стана, като се подпря с две ръце на облегалките на креслото. Разтърси отново глава и направи несигурна крачка напред. Засмя се гърлено й промърмори:
— Да пукнеш дано.
Гътман скочи на крака и бутна стола си назад. Тлъстите му форми се раздрусаха. Очите му бяха като тъмни дупки върху мазното розово лице.
Спейд залюшка глава наляво-надясно, докато успя да спре мътните си очи, макар и без да ги фокусира, върху вратата. Направи още една несигурна крачка.
Дебелият извика остро:
— Уилмър!
Вратата се отвори и момчето влезе в стаята.
Спейд направи трета крачка. Лицето му беше посивяло, мускулите на челюстта изпъкваха като тумори под ушите му. След четвъртата крачка краката му не съумяха да се изправят, а мътните му очи бяха почти скрити от натежалите клепачи. Направи пета крачка.
Момчето се приближи и застана малко пред Спейд, но не непосредствено между него и вратата. Дясната му ръка беше пъхната във вътрешния джоб на сакото, близо до сърцето. Ъгълчетата на устните му потръпваха.
Спейд упорито се опита да направи шеста крачка.