Момчето рязко го срита отпред по крака. Той се препъна и се сгромоляса по лице на пода. Момчето, все така с ръка на сърцето, погледна надолу към него. Спейд се опита да стане. Момчето изтегли десния си крак назад и го ритна в слепоочието. Ритникът претърколи детектива. Той още веднъж се опита да се изправи, не можа и изгуби съзнание.
„ЛА ПАЛОМА“
Когато Спейд се зададе откъм ъгъла на коридора, където бяха асансьорите, в шест часа и пет минути сутринта, той забеляза, че през декоративното стъкло на вратата на кантората му се процежда жълта светлина. Закова на място, сви устни, огледа коридора в двете посоки и крадешком се промъкна към вратата.
Сложи ръка върху топката на бравата и внимателно я завъртя, без да се чуе нито звук. Когато тя спри да се върти, разбра, че е заключено отвътре. Прехвърли я в лявата ръка, без да я изпуска. С дясната бръкна в джоба си, извади внимателно ключовете, за да не дръннат, отдели от връзката ключа на кантората, стисна останалите в дланта си и го пъхна безшумно в ключалката. Прехвърли тежестта си на пети, пое дълбоко въздух, рязко отвори и влезе в стаята.
Ефи Перин спеше, подпряла глава на двете си ръце. Беше по палто, а едно от саката на Спейд бе наметнала върху раменете си.
Спейд изпусна поетия дълбоко въздух като приглушен смях, затвори и се приближи до вратата на кабинета си. Там нямаше никой. Тогава отиде при момичето и сложи ръка на рамото му.
Ефи се размърда, повдигна сънена глава, клепките й трепнаха. После рязко се изправи в стола и отвори широко очи. Щом видя Спейд, тя се усмихна, облегна се назад и заразтрива очите си.
— Върна ли се най-после? — попита. — Колко е часът?
— Шест. А ти какво правиш тук?
Момичето потрепера, уви се по-плътно в сакото на Спейд и се прозя.
— Ами нали ми каза да не мърдам оттук, докато не се върнеш или обадиш но телефона.
— А, ти ли си сестрата на момчето, дето останало докрай на поста си върху горящата палуба?
— Нямах намерение да… — Тя млъкна и стана.
Сакото се плъзна от раменете й и се свлече върху стола зад нея. Погледна със стреснати тъмни очи слепоочието му под ръба на шапката и възкликна:
— Божичко, главата ти1 Какво се е случило?
Дясното му слепоочие беше потъмняло и подуто.
— Не знам дали сам съм паднал, или са ме бутнали. Едва ли е кой знае колко сериозно, но ужасно боли. — Той докосна едва-едва мястото, намръщи се от болката, превърна гримасата в усмивка и обясни: — Бях на гости, където ме упоиха, и след дванайсет часа се съвзех на пода.
Ефи се пресегна и свали шапката от главата му.
— Ужасно е. Трябва да отидеш на лекар. Не можеш да се разхождаш с такава глава.
— Не е толкоз зле, колкото изглежда. Само главоболието ме измъчва, но предполагам, че причината е повече в упойващите капки. — Той отиде до умивалника, скрит в един шкаф в ъгъла на стаята, и намокри носната си кърпа със студена вода. — Нещо интересно, докато ме нямаше?
— Откри ли къде е мис О’Шонеси, Сам?
— Още не. Нещо ново в мое отсъствие?
— Обадиха се от кабинета на районния прокурор. Иска да те види.
— Той лично ли?
— Така разбрах. Дойде и едно момче да съобщи, че мистър Гътман с удоволствие би се срещнал с теб преди пет и половина.
Спейд спря водата, изстиска кърпата, притисна я към слепоочието си и отиде при Ефи.
— Знам за това. Срещнах го долу и разговорът с мистър Гътман ме докара до това състояние.
— Това ли е въпросният Г., който се обади, Сам?
— Да.
— И какво?…
Загледан в момичето, сякаш не го виждаше, Спейд заговори бавно, като едновременно разсъждаваше:
— Иска нещо, което мисли, че мога да му набавя. Успях да го убедя, че ако не се споразумее с мен преди пет и половина, ще му попреча да го получи. И тогава… ъхъ, сигурен съм… след като му казах, че ще трябва да изчака ден-два, сипа в чашата ми някакъв опиат. Едва ли е допускал, че това ще ме свърши. Знаел е, че след десет-дванайсет часа ще бъда на крака. Значи по всяка вероятност е решил, че ще може да си го набави междувременно без моя помощ, стига да изляза от играта и да не му се пречкам из краката. — Той се озъби недоволно. — От все сърце се надявам да греши. — Погледът му се поизбистри. — Тая О’Шонеси не се ли обади?
Момичето поклати глава и попита:
— Това „нещо“ има ли връзка с нея?
— Има.
— Онова, което той иска, нейно ли е?
— Нейно или на испанския крал. Ефи, ти нали имаше вуйчо, който преподава история или нещо такова в университета?
— Братовчед. Защо?
— Ако осмислим живота му с предполагаема историческа тайна отпреди четири века, можем ли да му имаме доверие, че няма да я раздрънка поне известно време?