— Да… Той я отведе… Бър-Бърлингей… Анчо… Двайсет и шест… бързайте… много късно…
Главата й клюмна върху рамото му. Той грубо я вдигна за брадичката.
— Кой я отведе? Баща ти ли?
— Да… Уилмър… Кайро… — Тя се заизвива, клепачите затрепкаха, но не се отвориха. — Ще я убият…
Отново главата й увисна, отново Спейд я вдигна нагоре.
— Кой застреля Джейкъби?
Момичето сякаш не чу въпроса. Безуспешно се опита да задържи главата си вдигната, да отвори очи.
— Вървете… — промърмори. — Тя…
Спейд я разтърси грубо.
— Не заспивай, докато не дойде лекарят.
Страхът отвори очите й и измести за миг мъглата от лицето и погледа.
— Не! — възкликна е надебелен език. — Татко… ще ме убие… закълнете се, че няма… ще разбере… аз… заради нея… обещайте… ще си отспя… до сутринта…
Той я раздруса.
— Сигурна ли си, че можеш да си отспиш и нищо няма да ти има?
— Да. — Главата й отново клюмна.
— Кое е твоето легло?
Тя се опита да повдигне ръка, но усилието беше прекалено голямо и успя да посочи само килима. С въздишка на уморено дете отпусна тялото си и то се свлече безжизнено.
Спейд я подхвана — направо я загреба в ръцете си, преди да се е свлякла, и като я притискаше с лекота към гърдите си, я понесе към най-близката от трите врати. Завъртя топката на бравата само колкото да освободи езичето на ключалката, бутна вратата с крак и излезе в коридор, от който се минаваше в баня и спалня. Надникна през отворената врата на банята, видя, че е празна, и отнесе момичето в спалнята. Тя също беше празна. Дрехите и вещите върху тоалетката му подсказаха, че се ползува от мъж.
Върна момичето в хола със зеления мокет и опита противоположната врата. От нея мина във втори коридор, покрай още една празна баня и влезе в поредната спалня, която, съдейки по предметите в нея, беше женска. Отгърна завивките и положи момичето да легне, свали му чехлите, повдигна го леко, за да съблече робата, оправи възглавницата под главата му и го зави.
Сетне отвори двата прозореца на стаята и застана с гръб към тях, загледан в заспалото момиче. Дишането му беше тежко, но равно. Спейд се намръщи и се огледа наоколо, като мърдаше устни. Здрачът затъмняваше стаята. Стоя така около пет минути. Най-сетне сви нетърпеливо полегатите си рамене и излезе, а външната врата на апартамента остави незаключена.
Отправи се към станцията на Телефонната и телеграфна компания „Пасифик“ на Пауъл Стрийт и поръча разговор с Давънпорт 20–20.
— Болницата за бърза помощ ли е? Ало, в апартамент 12С на хотел „Александрия“ има упоено момиче… Да, най-добре да изпратите някой да го прегледа… Обажда се мистър Хупър от „Александрия“.
Остави слушалката върху вилката и гръмко се изсмя. Поиска втори номер.
— Ало, Франк. Сам Спейд на телефона… Можеш ли да ми дадеш под наем кола с шофьор, който да си държи устата затворена?… Веднага ми трябва, за да отидем на полуострова… За час-два, не повече… Точно така. Нека ме вземе от закусвалнята на Джон на Елис Стрийт колкото се може по-бързо.
Обади се и в своята кантора, подържа слушалката до ухото си, без да каже нищо, и затвори.
Оттам се отправи към закусвалнята на Елис Стрийт, помоли сервитьора да изпълни по-бързо поръчката му — пържоли, домати, печени картофи? — нахрани се и вече си пушеше цигарата с кафето, когато до масата му се приближи набит младолик мъж с кариран каскет, нахлупен под ъгъл над очите, и дръзко жизнено лице.
— Всичко е готово, мистър Спейд, пълна е с бензин и няма търпение да потегли.
— Чудесно. — Спейд изгълта кафето и излезе с набития. — Знаеш ли къде е Анчо Авеню, улица или булевард в Бърлингейм?
— Не, но ако наистина е там, ще го открием.
— Давай тогава — настани се детективът до шофьора в тъмния кадилак. — Трябва ни номер двайсет и шест, при това колкото се може по-бързо. Обаче няма да спираме пред входната врата.
— Ясно.
Изминаха пет-шест преки, без да проговорят. Шофьорът пръв наруши мълчанието:
— Партньорът ви го убиха, нали, мистър Спейд?
— Ъхъ.
— Не ви завиждам на професията — засмя се човекът. — Не я сменям за моята.
— И шофьорите не живеят вечно.
— Може и да сте прав. Но все пак лично за себе си бих се учудил.
Спейд впери поглед напред в празното пространство и от този момент нататък, при всеки опит на набития да го заговори, отговаряше едносрично, докато на онзи му омръзна.
Спряха в Бърлингейм пред един дръгстор и разбраха как да стигнат до Анчо Авеню. След десетина минути колата намали ход близо до един неосветен ъгъл, изгаси фаровете и шофьорът махна с ръка към следващата пряка.
— Там е — третата или четвъртата къща на отсрещния тротоар.