— Днес е направил опит за самоубийство в Алънтаун — рекох аз.
— Не може да бъде! — изкрещя Доръти така прони-зително, че Куин и Нора престанаха да танцуват. Тя вдигна очи към брат си: — Къде е Крис?
Гилбърт прехвърли поглед от нейното лице към моето, после бързо я погледна отново.
— Не ставай глупава! — хладно я сряза. — Той замина с онази неговата… Фентън.
Доръти сякаш не му повярва.
— Ревнува го — поясни той, Това е все нейната фикс идея на тема „майка“.
— Някой от вас двамата виждал ли е Виктор Роузуотър, с когото баща ви имаше неприятности навремето, когато се запознахме? — попитах аз.
Доръти поклати глава.
— Не, защо? — поиска да знае Гилбърт.
— Просто ми хрумна нещо. И аз не съм го виждал никога, но описанието, което получих за него, би паснало с леки изменения за вашия Крис Йоргенсен.
XIV
Същата вечер двамата с Нора отидохме на една премиера в „Рейдио Сити Хол“, след един час решихме, че представлението ни е писнало, и си тръгнахме.
— А сега накъде? — попита жена ми.
— Няма значение. Искаш ли да открием къде се намира този „Пиджирън Клъб“, за който спомена Морели? Стъдси Бърк ще ти хареса. Навремето беше касоразбивач. Твърди, че разбил касата на хейгърстаунския затвор, докато излежавал там едномесечна присъда за неприлично поведение.
— Хайде — съгласи се тя.
Спуснахме се по Четиридесет и девета улица и след като разпитахме двама шофьори на таксита, две вестникарчета и един полицай, открихме заведението. Портиерът ни осведоми, че не познавал никакъв Бърк, но щял да провери. Стъдси дойде при нас.
— Как си, Ник? Хайде, влизай.
Беше среден на ръст мъж с могъщо телосложение, вече понапълнял, но не отпуснат. Трябваше да има поне петдесет години, но изглеждаше с десетина по-млад, Лицето му беше широко, симпатично грозно, със следи от шарка. Косата му беше с неопределен цвят и в оскъдно количество, а челото му въпреки плешивостта не изглеждаше високо. Гласът му представляваше басово ръмжене.
Ръкувахме се и му представих Нора.
— Жена ти значи! Бре-бре! Да не повярва човек! Трябва да отпразнуваме случая с шампанско. Инак ще трябва да се биеш с мен.
Уверих го, че до бой няма да се стигне, и тримата влязохме вътре. Заведението имаше уютно занемарен вид. Заварихме само трима клиенти — явно бяхме попаднали на пауза между два притока на посетители. Седнахме до една ъглова масичка и Стъдси инструктира келнера кое шише с вино да ни донесе. След това ме огледа внимателно и чак тогава кимна.
— Женитбата ти се е отразила добре — почеса се той по брадичката. — Отдавна не съм те виждал.
— Доста отдавна — съгласих се аз.
— Навремето той ме пъхна в пандиза — съобщи той на Нора.
Тя зацъка съчувствено с език.
— Биваше ли го като детектив?
Стъдси намръщи малкото чело, с което разполагаше.
— Така разправят хората, но аз лично не знам със сигурност. Мен ме пипна в резултат на чиста случайност — посегнах с дясната ръка вместо с лявата.
— Защо ми изпрати този шантав Морели? — попитах аз.
— Нали ги знаеш чужденците — направо са истерични. Откъде да знам, че ще направи такава дивотия? Беше се притеснил, че ченгетата ще му лепнат убийството на тази Улф, и като прочетохме във вестника, че и ти си забъркан в делото, аз му рекох: „Ник никога няма да продаде майка си, а ти все трябва да поговориш с някого“, и той каза „добре“. Какво си правил, че си го ядосал? Да не си му се изплезил?
— Оставил се да го забележат на влизане в хотела, а след това мен изкара виновен. Как ме откри къде съм?
— Има си приятели, а и ти не се криеше, нали?
— Бях само от една седмица в града, а никъде във вестниците не пишеше къде съм отседнал.
— Така ли? — страшно заинтригувано попита Стъдси. — Къде си сега?
— Живея в Сан Франциско. Та как ме откри Морели?
— Хубав град. От години не съм стъпвал там, но града си го бива. Не мога да ти кажа, Ник. Това си е негова работа.
— Само че ти ми го изпрати.
— Е да, така е. Като се изключи това… Но пък, от друга страна, нали разбираш, исках да припечелиш нещо — най-сериозно додаде той.
— Сърдечно съм ти благодарен.
— Откъде да знам, че ще му хвръкне чивията? Във всеки случай нали не те рани кой знае колко?
— Възможно е, но и полза от това нямах никаква, а освен това… — Млъкнах, защото пристигна келнерът с шампанското. Опитахме го и казахме, че е много хубаво. Беше доста лошо. — Мислиш ли, че той е убил момичето?
Стъдси заклати отрицателно глава с голяма сигурност.
— Изключено е.
— Не е от хората, дето чакат дълго да ги убеждаваш, преди да стрелят.