Кари научил от Бароуз всичко, което онзи знаел, но бандитът нямал представа къде се крие Пападопулос. Гръкът научил за пристигането на Кари — знаеш по какъв начин. Изпратил Арли да му види сметката. Кари обаче все не давал на Арли възможността да изпълни поръчението си — до момента, в който мургавият взел да подозира, че Пападопулос може да е в имението на Нюхол. Тогава потеглил натам, като се оставил Арли да го последва. Щом бръснарят разбрал накъде е тръгнал, той започнал да действува, решен на всяка цена да спре Кари. Кари точно това и целял. Теглил на Арли куршума и се върнал в града. После се свърза с мен и ме отведе там, да приключим работата.
Междувременно Ейнджъл Грейс се сприятелила в дранголника с Голямата Флора. Имала това преимущество, че я познавала, докато Флора не знаела коя е. Пападопулос бил уредил бягството на Флора, а за двама души е винаги по-лесно да се измъкнат, отколкото за сам човек. Флора взела и Ейнджъл и я отвела при Пападопулос. Ейнджъл го нападнала, но Флора я надвила. Флора, Ейнджъл и Ан Нюхол, или така наречената Нанси Риган, са в районния затвор — завърших разказа си. — Пападопулос, Том-Том Кари и Джак Кунихан са мъртви.
Млъкнах, запалих цигара и зачаках, без да откъсвам поглед от цигарата и клечката кибрит по време на цялата операция. Стария взе едно писмо, остави го, без да прочете и дума, взе второ.
— Убити са в момент, когато сте искали да ги арестувате ли? — Кроткият му глас изразяваше само обичайната му бездънна вежливост.
— Да. Кари уби Пападопулос. Малко по-късно застреля и Джак. Мики, който нищо не знае и вижда само, че мургавият стреля по Джак и по мен — ние стояхме встрани и разговаряхме, — му тегли куршума. — Думите се въргаляха из устата ми, не искаха да излизат. — Мики и Анди не знаят, че Джак… само ние с теб сме в течение на онова, което… на постъпката на Джак. Флора Брейс и Ан Нюхол знаят, но ако кажем, че през цялото време е действувал по наши указания, нито няма да докажат.
Стария кимна с главата си на добродушен дядка, усмихна се и за пръв път от толкова години, откак го познавам, разбрах какво си мисли. Мислеше си, че ако Джак се беше измъкнал жив от цялата история, ние трябваше да направим неприятния избор: или да го пуснем по живо, по здраво и да си траем, или да посрамим агенцията, като признаем, че един от нашите детективи е бил престъпник.
Хвърлих цигарата в пепелника и станах. Стария също се изправи и ми протегна ръка.
— Благодаря ти — рече.
Аз я стиснах и много добре го разбрах, но нищо не ми се признаваше — дори чрез мълчание.
— Така се случиха нещата — произнесох натъртено. — Изиграх картите по такъв начин, че да се възползуваме от евентуалните козове, но всичко се разви както го описах.
Той кимна и се усмихна благо.
— Ще си взема две седмици отпуск — додадох от прага. Чувствувах се уморен, обезсилен.
Прокълната кръв
Първа част
РОДЪТ ДЕЙН
1. ОСЕМТЕ ДИАМАНТА
Това, което блестеше в тревата на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най-старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най-горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст — около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
— Вкъщи ли си е мистър Легет?
— Да. — Гласът й бе спокоен като лицето й. — При него ли сте дошли?
Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
— И вие ли сте детектив?
Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
— Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му бе дълъг, тънък, леко орлов. Устните — тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.