— Не съм убедена, че е излязъл оттук — отвърна тя. — Нито дори, че е вървял по ливадата отпред. — Говореше намусено, сякаш не обичаше да й задават въпроси. — Само останах с това впечатление, а всъщност го видях, на улицата.
— Как изглеждаше?
— Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
— Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
— Да. По-точно сутринта.
— По кое време?
— Някъде около три часа или дори по-късно — нетърпеливо отвърна момичето.
— Сама ли бяхте?
— Не бих казала.
Попитах с кого и най-сетне изкопчих името му — Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел във фирмата на борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси. И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите й нямаха мека част, а горе бяха странно заострени.
— Какво ще кажете за прислугата? — попитах мисис Легет.
— Имаме само една прислужничка — Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си — в негърския квартал на Сан Франциско.
Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията — просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол. По-голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по-малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по-малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен — там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите заклещило ключалката и сега трябвало да повика майстор, за да отвори останалите пет.
Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката й носеха същите следи, както и шкафът — явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.
— Този от откраднатите ли е?
Той го пое с два пръста от дланта ми, вдигна го към светлината, обърна го, за да разгледа и двете му страни, и рече:
— Да. Познах го по ей това мътно петънце. Къде го намерихте?
— Отвън в тревата.
— Аха, значи в бързината нашият крадец е изтървал част от плячката.
Казах, че се съмнявам в това. Легет събра вежди зад очилата си, изгледа ме с присвити очи и попита рязко:
— А вие какво мислите?
— Според мен нарочно е бил поставен там. Прекалено много е знаел вашият крадец. Знаел е към кое чекмедже да се насочи. Не си е губил времето другаде. Ние, детективите, почти винаги казваме, че работата е била свършена от вътрешен човек, защото ни е най-лесно да открием жертва на самото местопрестъпление. Но в случая наистина не виждам друго обяснение.
На прага се появи Мини — все така с прахосмукачката в ръка, — ревна и взе да твърди през сълзи, че тя била честно момиче и никой нямал право да я обвинява в каквото и да било, че ако сме искали, да сме претърсели къщата й, но как смеем, само защото била цветнокожа и така нататък, и така нататък. Повечето от думите й останаха неразбрани, защото прахосмукачката продължаваше да бръмчи в ръката й, а и тя хълцаше, докато говореше. Сълзи се стичаха по бузите й. Мисис, Легет се приближи до нея, потупа я по рамото и рече:
— Хайде, хайде. Не плачи, Мини. Знам, че нямаш нищо общо с тази работа. Всички знаем. Хайде, недей.
След малко момичето спря да плаче и се качи на горния етаж.
Легет бе седнал на ръба на кухненската маса.
— Подозирате някой от къщата ли? — попита.
— Или някой, който е бил тук.
— Кого?
— Засега никого.
— Това значи всички — всички ние, нали? — усмихна се той и ми показа бели зъби, дребни почти колкото на дъщеря му.