— Хайде да огледаме поляната отпред — предложих аз. — Ако открием още диаманти, тогава ще призная, че съм сбъркал и че никой от къщата не е замесен.
На път за външната врата срещнахме Мини Хърши в бежово палто и с виолетова шапка, която идваше да каже довиждане на господарката си. Със сълзи в гласа тя заобяснява, че нямало да работи там, където я подозирали, че краде. Била честна като всички останали, дори повече, и имала също толкова право да бъде уважавана, затова ако не можела да си получи заслуженото в един дом, щяла да опита в друг, защото знаела места, където хората нямало да я обвиняват, че краде, след като им е работила две дълги години, без да вземе без позволение и филийка хляб. Мисис Легет започна да я увещава, да я моли, да й се кара, да й заповядва, но нищо не помагаше. Мулатката бе решила твърдо и си тръгна. Мисис Легет ме погледна и като се опита да докара строго изражение на приятното си лице, ми каза с много укор:
— Видяхте ли какво направихте!
Казах, че много съжалявам, и двамата с мъжа й излязохме да огледаме поляната. Не намерихме повече диаманти.
2. ДЪЛГОНОСИЯТ
Около два часа разпитвах из квартала и се опитвах да науча нещо за мъжа, когото мисис и мис Легет бяха видели. Не ми провървя с него, но затова пък научих, че е имало и друг. Някоя си мисис Пристли — бледа, възрастна жена, която почти не можеше да се движи и която живееше през три къщи от семейство Легет — първа спомена за него. Нощем често не можела да заспи и седяла до прозореца. На два пъти го зърнала. Млад — както й се сторило — и вървял, с протегната напред глава. Уличното осветление било твърде слабо, за да може да опише светъл ли е, тъмен ли е и с какви дрехи е бил облечен. За пръв път го видяла преди една седмица. Пет-шест пъти минал напред-назад по отсрещния тротоар в промеждутъци от петнайсет-двайсет минути и все гледал насам, където са къщите на мисис Пристли и на семейство Легет. Първия път минал между единайсет и дванайсет часа, а последния път наближавало един. Няколко нощи по-късно, в събота, го видяла отново, само че този път не се разхождал, а бил застанал на долния ъгъл и гледал нагоре към улицата. Наближавало полунощ. След половин час си тръгнал и тя повече не го видяла.
Мисис Пристли познаваше членовете на семейство Легет по лице, но почти нищо не знаеше за тях, освен че дъщерята минавала за малко буйничка. Изглеждали свестни, но били твърде затворени. Той се нанесъл в къщата през 1921 година — сам, ако не се смята икономката му, някоя си мисис Бег. Както подразбрала мисис Пристли, сега тя работела в Бъркли у едно семейство на име Фриймандър. Мисис Легет и Габриел дошли да живеят с мистър Легет едва през 1923 година.
Предишната нощ мисис Пристли не гледала през прозореца си и затова не забелязала мъжа, когото мисис Легет бе видяла на ъгъла.
Един друг съсед — Уорън Дейли, който живееше на отсрещната страна на улицата, близо до ъгъла, където мисис Пристли зърнала мъжа — изненадал същия мъж във вестибюла си, когато заключвал външната врата в неделя през нощта. Дейли не си беше у дома, когато наминах да поговоря с него, но жена му — след като ми разказа всичко това — му се обади по телефона и ми връчи слушалката. Дейли ми каза, че мъжът стоял във вестибюла и или се криел, или наблюдавал някого на същата улица. Веднага щом Дейли отворил вратата, мъжът избягал, без да обърне внимание на въпроса: „Какво правите тук?“ Дейли ми го описа като трийсет и две-три годишен; Доста добре облечен, с тъмен костюм, с дълъг, тънък и остър нос.
Това бе всичко, което можах да измъкна от съседите. Оттам се запътих към кантората на „Спиър, Камл и Дъфи“ на Монтгомъри Стрийт и поисках среща с Ерик Колинсън.
Беше млад мъж, рус, висок, широкоплещест, загорял от слънцето, издокаран, с хубавото, не особено интелигентно лице на човек, който разбира от поло, лов, пилотаж или нещо от този род, ако не и от два такива спорта едновременно, но почти си няма представа от нищо друго. Седнахме на тапицирано с кожа канапе в приемната, която сега, след работно време, бе празна, ако не броим момчето, пишещо някакви цифри върху черната дъска. Разказах на Колинсън за кражбата и го попитах за мъжа, когото двамата с мис Легет били видели в събота през нощта.
— Доколкото можах да видя, във външния му вид нямаше нищо особено. Беше много тъмно. Нисък и набит. Мислите ли, че той ги е откраднал?
— От дома на Легет ли излезе? — попитах.
— Най-малкото идваше откъм моравата, дето е пред къщата. Видя ми се нервен — затова си помислих, че сигурно си е пъхал носа, където не му е мястото. Исках да отида при него и да го попитам какви ги върши, но Габи не ми позволи. Можело да се окаже приятел на баща й. А вие попитахте ли го? Той си пада по странните типове.