Той обаче не помнеше номера. Затова пък знаеше къде се намира къщата — на ъгъла с Ван Нес Авеню.
Благодарих и се запътих натам. Пред входа на така описания неголям блок стоеше на пост униформен полицай. Попитах го дали О’Гар е горе.
— Да, в апартамент триста и девет — отвърна той.
Качих се с раздрънкания асансьор. Когато слязох на третия етаж, сблъсках се лице в лице с мисис Легет и дъщеря й, които тъкмо си тръгваха.
— Надявам се, сега вече ще повярвате, че Мини няма нищо общо с тази работа — каза мисис Легет с упрек в гласа.
— Да не би полицията да е открила вашия непознат?
— Да.
Обърнах се към Габриел Легет:
— Ерик Колинсън ми каза, че било едва полунощ или няколко минути след това, когато сте пристигнали пред вашия дом в събота вечерта.
— Ерик е магаре — рече тя раздразнено и мина покрай мен, за да влезе в асансьора.
Майка й я последва, като я сгълча меко:
— Недей така, мила.
Тръгнах по коридора към една от стаите, където Пат Реди разговаряше на прага с двама репортери. Поздравих, промъкнах се между тях в малкото антренце и влязох в доста бедно обзаведена стая, където на сгъваемо легло лежеше мъртвец. Фелс от полицейското бюро за идентифициране вдигна поглед от лупата, която държеше, кимна ми и продължи да изучава ъгълчето на масата. О’Гар промуши глава и рамене през отворения прозорец и изръмжа:
— Пак ли с теб ще си имаме работа?
Беше едър, грубоват мъж на около петдесет години, който обичаше да носи черни шапки с широки периферии, като на шерифите в уестърните. В островърхата му глава обаче имаше много здрав разум и с него се работеше добре.
Погледнах към трупа — около четирийсетгодишен мъж, с едро бледо лице, къса, прошарена коса, проскубани тъмни мустаци и набити крайници. Точно над пъпа му имаше рана от куршум и втора отляво на гърдите.
— Това е мъж — каза О’Гар, докато го завивах отново с одеялото. — Той е мъртъв.
— Друго какво научи? — попитах.
— По всичко изглежда, че той и още някакъв тип са задигнали диамантите, след което другият е решил да не ги дели на две. Пликовете са тук — извади ги О’Гар от джоба си и ги побутна с пръст, — но диамантите ги няма — преди малко са слезли по аварийната стълба заедно с втория крадец. Забелязали са го, като се е измъквал, но минал напреки през задната уличка и повече не са го видели. Висок, с дълъг нос. А този — посочи с пликовете леглото — живее тук от една седмица. Името му е Луис Ъптън, а етикетите по дрехите му са нюйоркски. Не ни е известен. Никой в тази дупка не го е виждал в компания. Не са виждали и дългия нос.
Влезе Пат Реди. Беше едър, жизнерадостен младеж, а липсата на опит се компенсираше изцяло или почти от умствените му способности. Разказах на двамата е О’Гар какво съм научил до този момент.
— Значи дългоносият и този тук са следили къщата на Легет на смени? — предположи Реди.
— Така изглежда — отвърнах аз, — но има замесен и вътрешен човек. Колко са пликовете, О’Гар?
— Седем.
— Значи липсва пликът на подхвърления диамант.
— А какво ще кажеш за мулатката? — попита Реди.
— Довечера ще се срещна с мъжа, с когото живее — отвърнах. — А вие защо не опитате да се свържете с Ню Йорк и да научите нещо за този Ъптън?
— Дадено — обеща О’Гар.
3. НЕЩО ЧЕРНО
В къщата в Ноб Хил, чийто адрес ми даде Холстед, казах името си на телефониста и помолих да го съобщя на Фицстивън. Помнех го като дълъг, слаб, трийсет и две годишен мъж със заспали сиви очи, широка, често засмяна уста, винаги небрежно облечен; правеше се на по-мързелив, отколкото беше всъщност. Предпочиташе да приказва, вместо да върши нещо, и разполагаше с много точна информация и оригинални идеи по всеки въпрос, за който станеше дума, стига да не беше нещо обикновено. Бях се запознал с него преди пет години в Ню Йорк, където разследвах случай с цяла верига от мними медиуми, които бяха измъкнали от една богата вдовица сто хиляди долара. Фицстивън ровеше из същия боклук за литературен материал. Така се запознахме и продължихме със съвместни усилия. Аз спечелих повече от съюза ни, тъй като той беше запознат подробно с бизнеса, експлоатиращ призраците, така че с негова помощ приключих работата си само за една-две седмици. Цели два месеца след това, докато напуснах Ню Йорк, бяхме големи приятели.
— Мистър Фицстивън каза да се качите — обади се телефонистът.
Апартаментът му беше на шестия етаж. Когато излязох от асансьора, той ме чакаше на прага.
— Боже господи — каза, като протегна слабата си ръка. — Нима си ти!
— Аз и никой друг.
Никак не се беше променил. Влязохме в една стая, където имаше пет-шест библиотеки и четири маси, така че почти нямаше място за нещо друго. Навсякъде бяха разхвърляни списания и книги на разни езици, хартии, изрезки от вестници и списания, коректури — също както едно време в нюйоркския му апартамент. Седнахме, криво-ляво намерихме къде да вместим краката си и си разказахме в общи линии какво ни се бе случило, откакто се бяхме разделили. Оказа се, че вече близо година живеел в Сан Франциско, освен през уикендите и двата месеца, които прекарал уединен сред природата, за да довърши някакъв роман. А аз вече пета година живеех в Сан Франциско. Каза, че градът му харесвал, но нямало да се противопостави на такова движение, чиято цел би била да се върне Западното крайбрежие на индианците.