— Как върви писането? — попитах.
Той ме изгледа пронизващо.
— Не си ли чел новите ми книги?
— Не. Откъде накъде?
— Просто в гласа ти долових собственическа нотка, като у хората, дето си купуват книги за един-два долара и смятат, че в цената влиза и авторът. Рядко ми се случва да я чуя, не бих казал, че съм свикнал. Господи! Помниш ли, че веднъж ти подарих пълно събрание на съчиненията си?
Фицстивън си падаше по самоиронията.
— Помня. Но не ти се разсърдих. Беше пиян.
— Да, напих се с шери — у Елза Дън. Помниш ли я? Тя тогава ни показа последната си картина и ти заяви, че не била много лоша. Божичко, като си спомня как побесня Елза! Ти го изрече така спокойно и искрено, сякаш й правеше най-големия комплимент. Спомняш ли си? Тя ни изгони и двамата, но ние бяхме успели да се накъркаме с шерито й. Само че ти не беше дотам пиян, та да приемеш книгите ми.
— Страх ме беше да не взема да ги прочета и да ги разбера — обясних аз. — Току-виж, си се засегнал.
Влезе млад китаец и ни поднесе студено бяло вино.
— Още ли преследваш нещастните злосторници? — попита Фицстивън.
— Аха. Така попаднах на следите ти. Холстед ми каза, че познаваш Едгар Легет.
Дремливите му сиви очи изведнъж блеснаха. Той се изправи леко и попита:
— Да не е забъркал нещо?
— Защо мислиш така?
— Нищо не мисля. Само попитах. — Той отново се отпусна в стола си, но блясъкът остана в погледа му. — Хайде, изплюй камъчето. Не се опитвай да хитруваш с мен, синко. Не те бива за тази работа. Опитай и ще видиш — нищо няма да излезе. Хайде, казвай — какво е оплескал Легет?
— Няма да стане така работата — възпротивих се аз. — Ти си писател. Нямам ти доверие — може да използуват разказа ми за основа на твоя и да го разкрасиш. Първо да чуя ти какво имаш да кажеш, за да не извъртиш фактите и да ги нагодиш към твоята история. Откога го познаваш?
— Запознахме се скоро след пристигането ми в Сан Франциско. Стори ми се много интересен. В него има нето загадъчно, нещо потайно и подканящо… Той например е аскет — нито пуши, нито пие, храни се оскъдно, спи, доколкото ми е известно, само три или четири часа на нощ, но душевно, или духовно, е чувствен, бих казал, до декадентска степен, ако това ти говори нещо. Ти винаги си твърдял, че имам ненормален интерес към фантастичното. Но него ако видиш! Избрал си е приятели — впрочем не, приятели той почти няма, да ги наречем познати, — които са страхотни оригинали: Макар с неговите безумни скулптури, дето не могат дори да се нарекат скулптури, а са по-скоро ограничени пространствени полета; Денбар Кърт с неговия алгебраизъм; Холдорнови и тяхната секта, наречена „Светият Граал“; щурата Лора Джойнс; Фарнам…
— И ти самият — вмъкнах аз — с твоите обяснения и описания, които нито обясняват, нито описват. Надявам се, не допускаш, че думите ти ми говорят нещо.
— Сега вече си спомних какво представляваш — винаги си бил такъв. — Той се усмихна широко и прокара тънки пръсти през червеникавата си коса. — Докато се опитам да намеря по-прости думи, като за теб, разкажи какво се е случило.
Попитах го дали познава Ерик Колинсън. Отговори ми положително. Знаел само, че бил сгоден за Габриел Легет, че баща му бил богат търговец на дървен материал, че Ерик бил завършил Принстънския университет, сега бил борсов посредник, играел хандбал и бил свястно момче.
— Възможно е — рекох, — но ме излъга.
— Виждаш ли какво си ченге! — поклати глава Фицстивън и се усмихна широко. — Сигурно си попаднал на някой друг, който се е представил за него. Нашият средновековен рицар никога не лъже, пък и за да излъжеш, трябва да имаш въображение. Сигурно… Един момент! Да не би въпросът ти да се е отнасял до някоя жена? — Аз кимнах. — Тогава си прав — увери ме Фицстивън. — Моля да ме извиниш. Средновековният рицар винаги лъже, когато става дума за жена дори ако това е излишно и й причинява безброй неприятности. Това е основен принцип на рицарството и е свързан, доколкото съм чувал, със запазването на нейната чест или нещо такова. Коя беше жената?