— Габриел Легет — отвърнах аз и му разказах всичко, което знаех за семейство Легет за диамантите, за мъртвия на Голдън Гейт Авеню.
Докато говорех, лицето му придобиваше все по-разочарован израз.
— Но това е плоско и скучно — оплака се той, когато свърших. — Тъкмо се бях настроил да мисля за Легет в стила на Дюма, и ти ми сервираш комична мелодрама ала О, Хенри. Подведе ме с твоите жалки диаманти. Обаче — очите му отново светнаха — за начало не е толкоз зле. Престъпник или не, в него има мая за повече от едно дребно мошеничество за няколко застраховани диаманта.
— Ти какво, да не искаш да го изкараш от калибъра на големите престъпни умове? Прекалено много вестници четеш. За кого го вземаш? За крал на контрабандистите? Или шеф на международен престъпен синдикат? Търговец на бели робини? Глава на мрежа за пласиране на наркотици? Или крал на фалшификаторите?
— Не ставай идиот — скара ми се той. — Легет е умен и в него има нещо… черно. Нещо, за което избягва да мисли, но не бива да забравя. Вече ти казах, че е ненаситен за всичко, което е странно като мисъл, а същевременно е студен като риба, но студенината му е една такава… горчиво-суха. Той е невротичен тип, който поддържа тялото си във форма, чувствително и готово… — за какво, питам? — докато в същото време упоява ума си с какви ли не налудничави идеи. И през цялото време остава хладен и разумен. Ако човек има минало, което се стреми да забрави, най-лесно е да замъгли ума си чрез тялото, чрез чувственост, ако не чрез наркотици. Но да предположим, че миналото му не е мъртво, че този човек трябва да се поддържа във форма, за да се справи с него, ако то се появи в настоящето. В такъв случай най-разумно би било направо да упои ума си, а тялото си да остави силно и добре подготвено.
— Какво знаеш за това минало?
Фицстивън поклати глава.
— Ако не знам нищо — а това е така, — вината не е моя. Сам ще се убедиш в най-скоро време колко е трудно да се изкопчи нещо от това семейство.
— Опитвал ли си?
— Естествено. Нали съм писател. Работата ми е да надничам в душите, в онова, което става в тях. Неговата душа ме привлича и съм много засегнат, задето още не ми се е изповядал. Знаеш ли, съмнявам се, че името му е Легет. Та той е французин. Веднъж ми каза, че е родом от Атланта, но и на външен вид е французин, и по начина на мислене, и във всяко едно отношение — само дето не си го признава.
— А какво ще кажеш за другите членове на семейството? Габриел не е с всичкия си, нали?
— И аз това се питам. — Писателят ме изгледа с любопитство. — Това небрежно подмятане ли е или твое искрено мнение?
— Не знам. Много е особена, човек не се чувствува удобно в нейно присъствие. Освен това ушите й са като на животно, почти няма чело, очите й постоянно се менят от зелено към кафяво и пак към зелено, без да се установят на някакъв цвят. Какво успя да разузнаеш за нея, с твоето душене?
— Как смееш ти, който си печелиш хляба чрез душене, да се присмиваш на моя интерес към хората и на опитите ми да го задоволя?
— Разликата е голяма — възразих. — Целта на моето душене е да пъхна хората в затвора и за това ми плащат, макар че не толкоз, колкото би трябвало.
— Не виждам никаква разлика. Целта на моето душене е да пъхна хората в книгите си, за което също ми плащат, макар че не толкова, колкото би трябвало.
— И каква полза?
— Знае ли някой? Каква полза има пък от пъхането им в затвора?
— Облекчава се задръстването. Колкото повече народ затвориш, толкова по-малко проблеми ще имат големите градове с тяхното интензивно движение. Та какво знаеш за тази Габриел?
— Мрази баща си. А той я обожава.
— Защо го мрази?
— Не знам. Може би, защото той я обожава.
— Но това е безсмислено — оплаках се аз. — Стига с тези писателски номера. А мисис Легет?
— Предполагам, че не си ял нищо, сготвено от нея. Иначе не би хранил съмнения спрямо тази жена. Само една ведра, здравомислеща глава може да постигне нейните кулинарни успехи. Често съм се питал какво ли мисли за тези странни същества, дъщеря си и съпруга си, макар да допускам, че просто ги приема, без да си дава сметка колко са необикновени.
— Всичко това е много интересно, но все още не си ми казал нищо определено.
— Така е — съгласи се той. — Но това, момчето ми, е всичко. Казах ти и каквото знам, и каквото си представя въображението ми. Точно там е работата — след цяла година старание аз не научих нищо за Легет. Това не е ли достатъчно — предвид любопитството ми и умението ми да го задоволявам, — за да те убедя, че той крие нещо, и то много умело?