— Така ли? Не знам. Знам само, че изгубих сума ти време, без да науча нещо, въз основа на което да напъхам някого в затвора. Какво ще кажеш да вечеряме утре заедно? Или вдругиден?
— Вдругиден. В седем часа удобно ли ти е?
Казах, че ще мина да го взема, и си тръгнах. Пет часът минаваше. Не бях обядвал, затова се отбих да хапна в „Бланко“ и се отправих към негърския квартал да хвърля едно око на Райноу Тингли. Открих го в магазинчето за цигари на Гърбър Големия Крак. Въртеше в устата си тлъста пура и разказваше нещо на другите негри — общо четирима на брой:
— …Та му викам: „Хей, чернилке, не се чуваш кво дрънкаш“, и тъкмо да го сбарам, изведнъж гледам — честен кръст! — от него ни следа, само отпечатъци от стъпки по трутуара, на два метра една от друга по посока право вкъщи!
Огледах го изпитателно, докато си купувах пакет цигари. Беше шоколадов на цвят, нямаше трийсет години, близо метър и осемдесет висок и най-малко сто кила тежък, с огромни изцъклени очи, чието бяло бе възжълто, широк сплескан нос, големи синкави бърни и синкави венци, а от долната му устна се спускаше неравен черен белег и се губеше под яката на ризата на синьо-бели райета. Дрехите му бяха нови и си им личеше; носеше ги спортно. Гласът му бе дълбок, басов, а когато се засмя заедно със слушателите си, стъклата на витрините задрънчаха.
Продължиха да се смеят, докато излизах от магазинчето, чух как смехът секна зад гърба ми, устоях на изкушението да се обърна назад и се запътих към къщата, където живееха двамата с Мини. Бях на половин пряка от квартирата, когато ме настигна и се изравни с мен. Изминахме седем крачки един до друг, без да проговорим. Накрая той се обади:
— Ти ли си разпитвал за мен?
Киселата миризма на евтино италианско вино, която ме лъхна, бе толкова гъста, че с нож да я режеш. Помислих, преди да отговоря:
— Да.
— Че кво общо имаш с мен? — попита, но не заядливо, а като човек, който просто се интересува. От къщата на Мини на отсрещния тротоар излезе Габриел Легет, с кафяво палто и кафяво-жълта шапка, и тръгна на юг, без да се обърне към нас. Вървеше забързано, прехапала долната си устна. Хвърлих едно око на негъра. Той ме гледаше. С нищо не се издаде, че е видял девойката или че видът и му говори нещо.
— Нали нямаш какво да криеш? — попитах. — Тогава какво ти пука кой пита за теб?
— Все пак редно е да дойдеш при мен, щом като те интересувам. Ти ли си онзи, зарад когото са уволнили Мини?
— Не я уволниха. Тя сама напусна.
— Мини не е длъжна да понася каквото и да било от никого! Тя…
— Да отидем да поговорим с нея — предложих аз и го поведох към отсрещната страна на улицата.
При входната врата той ме изпревари, тръгна пред мен нагоре по стълбите, после по тъмен коридор и спря пред някаква врата, която отвори с един от двайсетте, ако не и повече ключове, които висяха на връзката му. Мини Хърши, издокарана в пембено кимоно с гарнитура от жълти щраусови пера, които приличаха на увехнала папрат, излезе от спалнята и ни пресрещна в дневната. Като ме видя, очите й се ококориха.
— Нали познаваш джентълмена, Мини? — рече Райноу.
— Дда — отвърна момичето.
— Не трябваше да напускаш Легетови по този начин — казах. — Никой не мисли, че имаш нещо общо с диамантите. За какво идва мис Легет?
— Никаква мис Легет не е идвала — заяви тя. — Не зная за какво говорите.
— Излезе от къщата тъкмо като наближихме.
— А! Мис Легет! Стори ми се, че казахте мисис Легет. Извинете. Да, сър. Мис Габриел наистина беше тук. Искаше да разбере дали ще се върна при тях. Тя има страшно високо мнение за мен, вярно ви казвам!
— И наистина трябва да се върнеш — рекох. — Глупаво беше, дето напусна така.
Райноу извади пурата от устата си и взе да сочи момичето със запаления край.
— Манала си се оттам и ще си стоиш настрана! — забумтя гласът му. — Не си длъжна от никого нищо да търпиш! — Бръкна в джоба на панталона си, измъкна тлъста пачка банкноти, тупна я на масата и продължи да боботи: — За кво ти е да се трепеш за хората?
Каза го на момичето, но всъщност гледаше мен, широко ухилен, а златните му зъби блеснаха на фона на синьолилавите му венци. Мини го изгледа презрително и рече:
— Стига си плямпал, пияницо! — После пак се обърна към мен с изопнато от напрежение кафяво лице, изгаряща от желание да й повярвам. — Райноу спечели парите на зарове, мистър — каза много настойчиво. — Да пукна, ако лъжа.
— На никого не му влиза в работата откъде са ми парите — заяви негърът. — Имам ги, и туйто. Имам… — Той остави пурата на ръба на масата, взе пачката, наслюнчи палец, голям колкото пета, с език не по-малък от изтривалка пред врата, и започна да брои банкнота по банкнота, като ги оставяше на масата: — Двайсет… трийсет… осемдесет… сто… сто и десет… двеста и десет… триста и десет… триста и трийсет… триста трийсет и пет… четиристотин трийсет и пет… петстотин трийсет и пет… петстотин осемдесет и пет… шестстотин и пет… шестстотин и десет… шестстотин и двайсет… седемстотин и двайсет… седемстотин и седемдесет… осемстотин и двайсет… осемстотин и трийсет… осемстотин и четирийсет… деветстотин и четирийсет… деветстотин и шейсет… деветстотин и седемдесет… деветстотин и седемдесет и пет… деветстотин деветдесет и пет… хиляда и петнайсет… хиляда и двайсет… хиляда и седемдесет. Ако някой иска да знае колко са, да заповяда: хиляда и седемдесет долара. А ако някой иска да разбере откъде ги имам, може да му кажа, може и да не му кажа. Зависи дали ще съм на кеф.