4. ТАЙНСТВЕНИТЕ ХАРПЪРОВИ
Когато на другата сутрин в девет часа пристигнах в агенцията, заварих Ерик Колинсън да ме чака в приемната. Загорялото му лице бе посивяло, изгубило розовия си оттенък, и бе забравил да намаже косата си с брилянтин. Щом ме видя, скочи и ме пресрещна.
— Знаете ли нещо за мис Легет? — попита направо. — Снощи не се прибрала и още не се е върнала у дома. Баща й се прави, че знае къде е, но аз съм сигурен, че и представа си няма. Каза ми да не се тревожа. Как да не се тревожа? Знаете ли нещо за нея?
Казах, че не знам, но съм я видял да излиза предната вечер от къщата на Мини Хърши. Дадох му адреса на мулатката и го посъветвах да пита нея. Той си нахлупи шапката и с бързи крачки напусна приемната. Свързах се с О’Гар и го попитах дали има отговор от Ню Йорк.
— Ъхъ — рече. — Ъптън — така му е името — е бил от вашего брата, частно ченге. Имал си собствена агенция до 1923-та, когато двамата с някой си Хари Рупърт били напъхани в пандиза, защото се опитали да подкупят съдебни заседатели. Как се оправи с черния?
— Право да ти кажа, не знам. Този Райноу Тингли разнася из джобовете си над хиляда долара. Мини твърди, че ги бил спечелил на зарове. Може и така да е — за диамантите на Легет не би получил и половината. Ще проверите ли каква е работата? Твърди, че ги е спечелил в клуба „Щастливи дни“.
О’Гар обеща да направи каквото може и затвори. Изпратих телеграма до филиала ни в Ню Йорк с молба да разучат нещо повече за Ъптън и Рупърт, след което се отправих към Градския съвет и изрових папката с разрешенията за сключване на граждански бракове за периода от август до септември 1923 година. Молбата, която търсех, беше с дата 26 август. В нея Едгар Легет заявяваше, че бил роден на 6 март 1883 година в Атланта, щата Джорджия, и че това бил неговият втори брак. Алис Дейн пишеше в молбата, че била родена в Лондон, Англия, на 22 октомври 1888 година и че това бил неин първи брак.
Когато се върнах в агенцията, Ерик Колинсън пак ме чакаше с още по-разрошена руса коса.
— Видях се с Мини — развика се възбудено още щом ме видя. — Но тя нищо не можа да ми каже. Габи била снощи при нея, за да я моли да се върне на работа, но нищо друго не знаела. Обаче… обаче на пръста й видях смарагдовия пръстен на Габи — сигурен съм!
— Попитахте ли я за това?
— Кого? Мини ли? Не. Как може! Това би било… вие сам знаете.
— Така е — съгласих се аз и си спомних думите на Фицстивън за средновековния рицар. — Трябва винаги да сме вежливи. А защо ме излъгахте за часа, в който сте се прибрали с мис Легет онази нощ?
От смущение лицето му стана по-привлекателно и още по-неинтелигентно.
— Да, глупаво беше — запелтечи той. — Но аз… вие знаете… помислих си, че вие… боях се, че…
Така доникъде нямаше да стигнем.
— Решихте, че часът е твърде късен и има опасност да си помисля нещо лошо за нея, така ли? — изказах предположение.
— Да.
Отървах се от него и отидох в стаята на дежурните, където Мики Линан — едър, отпуснат, червендалест, и Ал Мейсън — слаб, мургав, мазен, се надлъгваха как едно време по тях били стреляли и всеки се изкарваше по-изплашен от другия. Разказах им, каквото знаех за делото Легет — ако това можеше да се нарече знаене — и изпратих Ал да държи под око къщата на Легет, а Мики — да провери какво правят Мини и Райноу.
Когато един час по-късно натиснах звънеца на къщата, отвори ми мисис Легет. Приятното й лице бе посърнало. Влязохме в зелено-оранжево-шоколадовата стая. След малко се появи и мъжът й. Казах им какво бе научил О’Гар за Ъптън и че съм телеграфирал в Ню Йорк за допълнителни сведения за Рупърт.
— Някои от съседите ви са забелязали в квартала човек, който не е бил Ъптън и който по описание много напомня мъжа, спуснал се по аварийната стълба от стаята на убития Ъптън. Така че искам да разберем как изглежда Рупърт.
Докато говорех, не откъсвах поглед от лицето на Легет. Той не трепна. Неговите блестящи червеникаво-кафяви очи изразяваха интерес и нищо друго.
— Мис Легет у дома ли си е? — попитах.
— Не — отвърна той.
— Кога ще се върне?
— Едва ли ще се прибере в близките няколко дни. Не е в града.