— Бихме искали да се видим с мис Легет, мисис Холдорн — обърнах се към нея.
— Защо мислите, че е тук? — попита тя с любопитство.
— Това няма никакво значение, нали? — побързах да кажа, преди Колинсън да е изтърсил нещо. — Важното е, че е тук. Искаме да я видим.
— Едва ли ще е възможно — бавно произнесе тя. — Не се чувствува добре и дойде тук да си почине — най-вече за да се махне за известно време от някои хора.
— Съжалявам — настоях, — но е наложително. Ако не беше важно, нямаше да нахлуем по този начин.
— Наистина ли е важно?
— Да.
Тя се поколеба, каза „Ще видя какво мога да направя“, помоли да я извиним и излезе.
— Не бих имал нищо против и аз да поживея тук — рекох на Колинсън.
Той не ме разбра. Лицето му бе поаленяло, възбудено.
— Габриел може да се ядоса, задето нахълтахме по този начин — рече притеснено. Казах, че това ще е направо ужасно.
Арония Холдорн се върна, застана на прага и се усмихна учтиво:
— — Наистина много съжалявам, но мис Легет не желае да се среща с вас.
— Аз пък съжалявам, че не желае, защото се налага — отвърнах.
Жената вирна глава и престана да се усмихва.
— Извинете, не ви разбрах.
— Налага се да я видим — повторих все така дружелюбно. — Както вече ви казах, много е важно.
— Съжалявам. — Дори ледът, смразил гласа й, не успя да го загрози. — Не може да я видите.
— Мис Легет — поясних аз — е важна свидетелка, както сигурно ви е известно, в едно дело по грабеж и убийство. Затова трябва да говорим с нея. Ако предпочитате, готов съм да изгубя половин час, докато намеря полицай, който да дойде с необходимите документи. Но така или иначе, ще се срещнем с нея.
Колинсън измърмори нещо нечленоразделно, но в тона му прозвуча извинение. Арония Холдорн се поклони едва-едва.
— Постъпете както сметнете за добре — изрече хладно. — Не одобрявам намерението ви да тревожите мис Легет, когато не желае да ви вижда, и що се отнася до моето позволение, аз не ви го давам. Но щом толкова настоявате, не мога да ви попреча.
— Благодаря. Къде е тя?
— В стаята си на петия етаж, вляво от стълбището. И като кимна пак с глава, Арония Холдорн се оттегли.
Колинсън ме хвана за ръката и запелтечи:
— Не знам дали аз… дали е редно ние… Габриел много ще се ядоса… Тя никак няма да…
— Както искаш — изръмжах, — но аз се качвам. Може да не й харесва, но и на мен никак не ми харесва, че бяга и се крие, когато трябва да й задам някои въпроси във връзка с откраднатите диаманти.
Той се намръщи, задъвка устните си, направи една-две притеснени гримаси, но ме последва. Намерихме асансьора, качихме се до петия етаж и тръгнахме по покрития с лилав килим коридор към вратата вляво от стълбите. Почуках с опакото на ръката си. Отвътре — нито звук. Почуках още веднъж, по-силно. Откъм стаята се дочу глас. Много неопределен, но вероятно женски. Беше твърде слаб, за да разберем какво казва, и прекалено неясен, за да разпознаем чий е. Ръгнах Колинсън с лакът и му наредих:
— Обади й се!
Той пъхна пръст в яката си, задърпа я и подвикна с продран глас:
— Габи, аз съм — Ерик!
Отговор обаче не получи.
Потропах отново по вратата и креснах:
— Отворете!
Гласът измърмори нещо, но какво — не разбрах. Задумках отново и завиках да ми отвори. В дъното на коридора се открехна врата, от нея се подаде жълтеникаво старче с рядка косица, попита какво става, аз му казах да си гледа работата и отново заблъсках по вратата.
Гласът отвътре заякна достатъчно, за да ни стане ясно, че е недоволен, макар думите все още да не бяха членоразделни. Започнах да натискам ядосано дръжката и открих, че вратата не бе заключена. Натиснах по-силно и я открехнах. Гласът се чу по-ясно. Долових тихи стъпки по пода. Сетне — сподавен хрип. Рязко разтворих цялата врата. Ерик Колинсън издаде гърлен звук, който наподобяваше идващ отдалече писък.