Габриел Легет стоеше до кревата, държеше се о една ръка за таблата и леко се олюляваше. Лицето й бе бледо като негасена вар. Очите й сякаш се състояха само от кафяв ирис — мътни, нефокусирани, — а малкото й чело се бе сбръчкало. Имаше вид на човек, който знае, че отпреде му има нещо, и се чуди какво ли е то. Беше с един жълт чорап, жълт комбинезон и кафява кадифена пола, с която явно бе спала. Видях разхвърляни кафяви обувки, втория чорап, блузка в кафяво и златисто, кафяво палто и жълто-кафява шапка. Всичко останало в стаята беше бяло: бели тапети, бял таван, бели столове, бяло легло, бели масички, бяла дървения, дори телефонът и лампите бяха бели. Подът беше покрит о бял велтер. Нито един мебел не беше болничен, но белотата, ненарушена от нищо, създаваше такова впечатление. Имаше два прозореца и още две врати. Тази вляво водеше към банята, а другата — към малък дрешник.
Бутнах Колинсън да влезе, последвах го и затворих вратата. Нямаше ключ, нито ключалка или райбер — нищо. Колинсън стоеше и се пулеше срещу момичето с увиснало чене, а погледът му бе празен като нейния. Само че по лицето му бе изписан далеч по-неизразим ужас. Тя се облегна на леглото и се взря в празното пространство с тъмните си мътни очи, а изражението й бе призрачно, озадачено. Прегърнах я през рамото и я сложих да седне.
— Събери дрехите й — наредих на Ерик. Трябваше обаче да му повторя заповедта, за да излезе от състоянието си на транс.
Донесе ми всичко нейно и аз се заех да я обличам. Той впи пръсти в рамото и и запротестира с глас, който би бил твърде подходящ, ако ме беше хванал да обирам кутия с помощи за бедните:
— Не! Как може да…
— Я стига! — махнах ръката му. — Ако искаш, ти свърши тази работа.
Той бе започнал да се поти от притеснение. Преглътна мъчително и изпелтечи:
— Не, не! Не бих могъл… това е… Не се доизказа и отиде до прозореца.
— Не ме е излъгала, че си магаре — рекох на гърба му и открих, че й обличам кафявозлатистата блуза наопаки. Все едно, че беше восъчна фигура, но тя не се съпротивляваше, докато я въртях из ръцете си, и където я сложех, там си и оставаше.
Когато й навличах палтото и й слагах шапката, Колинсън пак дойде при мен и ме бомбардира с въпроси. Какво й имало? Дали не трябвало да повикаме лекар? Безопасно ли е за здравето й да я изведем от къщата? А щом станах, пое девойката от мен и я поведе, като я обгърна с дългите си яки ръце.
— Аз съм, Габи — Ерик! — взе да ломоти в ухото й. — Не ме ли позна? Кажи ми нещо. Какво ти е, миличко?
— Нищо й няма — само се е натъпкала с наркотици — поясних аз. — И не се опитвай да я извадиш от това състояние. Изчакай да я откараме у тях. Хвани я за тази ръка, а аз за другата. Тя може и сама да върви. Ако срещнем някого, ти продължаваш с нея напред, а аз ще се оправя. Хайде, тръгвай.
Никого не срещнахме. Взехме асансьора, слязохме на партера, прекосихме вестибюла и излязохме на улицата, без да видим жива душа. Отидохме на ъгъла, където бяхме оставили Мики в крайслера.
— Свободен си — рекох.
— Добре, довиждане — отвърна Мики и си тръгна.
Двамата с Ерик вмъкнахме момичето в колата, настанихме го между нас на предната седалка и той подкара. Изминахме три преки. Сетне той попита:
— Сигурен ли сте, че за нея е най-добре да я откараме у тях?
Казах, че съм сигурен. Той помълча още пет преки, после повтори въпроса си, като добави нещо за болница.
— А защо не редакцията на някой вестник? — изсмях му се аз.
Три преки мълчание, след което поде отново:
— Познавам един лекар, който…
— А аз имам работа — прекъснах го. — Ако закараме мис Легет у тях в това състояние, ще успея да я свърша. Затова отиваме там.
Той ме изгледа убийствено и започна да сипе сърдити обвинения:
— Готов сте да я опозорите и унижите, да изложите живота й на опасност, само и само да…
— Животът й не е в по-голяма опасност от твоя или моя — прекъснах го отново. — Просто се е наблъскала с повече опиати, отколкото може да понесе. Но ги е приела сама. Не съм й ги давал аз. — Момичето, за което ставаше дума, беше живо, дишащо, дори седеше с широко отворени очи, но имаше толкова ясна представа за онова, което ставаше около него, колкото, ако се намираше във Финландия.
На следващия ъгъл трябваше да завием надясно. Колинсън продължи право напред и увеличи скоростта на четирийсет и пет мили, вперил поглед пред себе си, стиснал зъби.
— Завий на другия ъгъл — заповядах аз.
— Не! — отряза той и не зави. Спидометърът показваше вече петдесет и хората на тротоара взеха да се озъртат, когато профучавахме покрай тях.