— Е? — попитах заплашително и издърпах ръката си от рамото на момичето.
— Отиваме на полуострова — решително заяви Ерик. — В това състояние не може да се прибере у тях.
— Така ли? — изръмжах и стрелнах ръка към таблото. Той я перна силно, стиснал кормилото с една ръка, а другата протегна като щит, да не би да опитам пак.
— Недейте — предупреди ме и увеличи скоростта с още пет-шест мили. — Знаете какво може да ни се случи, ако…
Аз го изругах злобно, доста изчерпателно и от все сърце. Той рязко се обърна към мен, изпълнен с праведно негодувание, защото — предполагам — езикът ми не беше подходящ за компанията на една млада дама.
И това ни видя сметката. От пресечката изскочи — само част от секундата преди да навлезем в нея — синя лимузина. Очите и вниманието на Ерик се бяха върнали където им беше мястото навреме, за да избегнем директния удар, но не достатъчно, та съвсем да ни се размине. Профучахме покрай другата кола на части от милиметъра, но при разминаването задните колела на крайслера поднесоха. Колинсън направи каквото можа — отпусна кормилото, за да има луфт, опита се да овладее пързалянето, но бордюрът на тротоара отказа да му сътрудничи. Остана твърд и неподвижен. Ударихме го странично и улучихме в движение уличната лампа. Стълбът се пречупи и се сгромоляса върху тротоара. Крайслерът, преобърнат на една страна, ни изръси и тримата около лампата. От прекършения стълб в краката ни заструи газ. Колинсън, с обелено лице, запълзя на четири крака към колата, за да изключи мотора. Аз седнах и повдигнах момичето, легнало върху гърдите ми. Дясното ми рамо беше изкълчено, не си усещах ръката. Габриел скимтеше тихичко, но не видях никакви рани, като изключим леката драскотина на едната буза. Бях й послужил като възглавница и бях отнесъл цялата сила на удара. Болката в гърдите, корема, гърба, рамото и ръката ми показваха до каква степен съм я предпазил.
Помогнаха ни да станем. Ерик беше прегърнал девойката и я молеше да каже, че не е мъртва и тъй нататък. Ударът частично й бе възвърнал съзнанието, но тя още не разбираше какво е станало. Отидох при тях и помогнах на Колинсън да я държи изправена, макар че и двамата не се нуждаеха от това, като в същото време се обърнах напрегнато към насъбралата се тълпа:
— Трябва веднага да я откараме у дома. Кой може…
Трътлест мъж с голф си предложи услугите. Тримата с Ерик и Габриел се настанихме на задната седалка на колата му и аз дадох на трътлестия адреса на семейство Легет. Той промърмори нещо за болница, но аз го уверих, че собственият й дом е най-подходящото място за нея. Колинсън бе твърде разстроен, за да каже нещо. Двайсет минути по-късно помагахме на момичето да слезе от колата. Благодарих многословно на трътлестия, без да му дам възможност да ни последва в къщата.
6. Мъжът от дяволския остров
След известно забавяне — наложи се да позвъня два пъти — вратата бе отворена от Оуън Фицстивън. Този път очите му съвсем не бяха като заспали — напротив, сториха ми се блеснали, сякаш животът най-сетна им се бе видял интересен. Тъй като имах представа какво може да го заинтригува, аз се почудих какво ли се е случило.
— Какво сте правили? — попита той и заоглежда дрехите ни, окървавеното лице на Ерик и издрасканата буза на момичето.
— Автомобилна злополука — поясних. — Нищо сериозно. Къде са останалите?
— Останалите — отвърна той, като наблегна много особено на думата — са горе в лабораторията. — После ме погледна многозначително и додаде: — Ела за малко. — Последвах го през гостната, като зарязах Колинсън и Габриел на прага. Фицстивън долепи уста до ухото ми и прошепна: — Легет се самоуби.
Бях повече раздразнен, отколкото изненадан.
— Къде е? — попитах.
— В лабораторията. И мисис Легет е там заедно с един полицай. Няма и половин час, откак се случи.
— Всички ще се качим — реших.
— Не е ли излишно за Габриел? — попита той.
— Може да й дойде нанагорно — отвърнах раздразнено, — но се налага. Така или иначе, е нафрашкана с наркотици и ще понесе удара по-добре, отколкото сетне, като вземе да й минава. — Обърнах се към Колинсън: — Елате, ще се качим в лабораторията.
И тръгнах напред, като оставих Фицстивън да помага на Ерик да носят момичето. В лабораторията заварихме шестима: униформено ченге — едър мъжага с рижи мустаци, застанал до вратата; мисис Легет, седнала на дървен стол в най-отдалечения край на стаята, приведена напред, поднесла носна кърпичка към лицето си, тихо хълцаща; О’Гар и Реди, изправени един до друг до прозорците, долепили глави над някакви хартии, които сержантът държеше в едрите си ръце; наконтен мъж със сивкаво лице и тъмен костюм, застанал до покритата с поцинкована ламарина маса, въртеше в ръце пенсне, закачено на черно шнурче; и накрая Едгар Легет, седнал в кресло до масата, с разперени ръце.