О’Гар и Реди вдигнаха очи от четивото си и ме погледнаха. Запътих се към тях и като минавах покрай масата, забелязах кръв, малък черен автоматичен пистолет до едната ръка на Легет и седем диаманта до главата му.
— Я виж — рече О’Гар и ми подаде част от хартиите, които държеше: четири твърди листа, изписани с много ситен, равен и четлив почерк с черно мастило. Тъкмо се зачетох, когато Фицстивън и Колинсън вкараха Габриел Легет в стаята.
Ерик погледна мъртвия до масата. Лицето му пребледня. Изпречи едрото си тяло между момичето и баща му.
— Влезте — обадих се аз.
— Тук не е за мис Легет! — разгорещено заяви той и се обърна, за да я изведе.
— Редно е всички да са на едно място — обърнах се към О’Гар.
Той кимна с издължената си глава към полицая, който сложи ръка на рамото на Ерик и рече:
— Влезте и двамата!
Фицстивън сложи до прозореца стол за Габриел. Тя седна и огледа стаята — мъртвия, мисис Легет и всички нас — с мътни, но вече не толкова празни очи. Колинсън застана до нея и ме загледа яростно. Мисис Легет изобщо не вдигна поглед от носната си кърпичка.
— Да прочетем писмото на глас — рекох иа О’Гар, но достатъчно високо, та да чуят всички.
Той присви очи, поколеба се, след това ми подаде всички листове и се съгласи:
— Прав си. Прочети го. И аз зачетох:
До полицията
Казвам се Морис Пиер дьо Майен. Роден съм във Фекан, департамент Сен-Енферьор, във Франция, на 6 март 1883 г., но израснах и бях възпитан предимно в Англия. През 1903 г. отидох в Париж да уча рисуване и четири години по-късно се запознах там с Алис и Лили Дейн, дъщери на английски морски офицер, тогава вече покойник. На следващата — година се ожених за Лили, а през 1909 г. се роди дъщеричката ни Габриел.
Скоро след женитбата си установих, че съм извършил фатална грешка, защото всъщност обичах Алис, а не жена си Лили. Не споделих това с никого, докато детето поотрасна и стана на около пет години. Тогава помолих жена си да ми даде развод, за да мога да се оженя за Алис. Тя отказа.
На 6 юни 1913 г. убих Лили и тримата — аз, Алис и Габриел — избягахме в Лондон. Скоро обаче ме арестуваха и ме върнаха в Париж, където бях даден под съд и осъден на доживотно заточение на Ил дю Салю. Алис, която беше непричастна в убийството и не знаеше нищо за него, ме придружи до Лондон само защото много обичаше Габриел; тя също бе дадена под съд, но бе справедливо оправдана. Всичко това може да се намери в архивите на Париж.
През 1918 г. аз и още един затворник — Жак Лабо — избягахме от острова на паянтов сал. Не знам — така и не разбрахме — колко време ни носи океанът, а и сега не бих могъл да кажа колко дълго сме издържали без храна и вода. Лабо умря, тъй като организмът му не понесе лишенията. Умря от глад и студ. Не съм го убил. Не бих могъл да убия никое живо същество — толкова бях обезсилен. След смъртта му обаче храната стигна колкото за мен и аз останах жив. Салът ме изхвърли на Голфо Триете.
Приех името Уолтър Мартин и се установих на работа в една английска компания, която се занимаваше, с извличането на медна руда в Ароа, и само след няколко месеца вече бях частен секретар на Филип Хауарт, управителя на компанията. Скоро след това ми назначение при мен дойде един лондончанин на име Джон Едж и ме запозна с плана си, според който бихме могли всеки месец да измъкваме чрез измама от компанията около стотина лири стерлинги. Когато отказах да участвувам в замисъла му, Едж ми заяви, че знае кой съм, и ме заплаши да ме издаде, ако не му помогна. Фактът, че Венецуела не е сключила с Франция споразумение за екстрадиция, можел да ме отърве от едно насилствено връщане на Ил дю Салю, изтъкна Едж, обаче основната заплаха за мен не идвала оттам. Трупът на Лабо неотдавна бил изхвърлен на сушата в достатъчно запазено състояние, та да се види от какво е умрял, и аз — като избягал убиец — съм щял да бъда принуден да доказвам пред Венецуелския съд, че не съм го убил във венецуелски води, за да се спася от гладна смърт.
Тези аргументи не ме склониха да участвам в мошеническия замисъл на Едж и аз започнах да се готвя за бягство. Междувременно обаче Едж убил Хауарт и ограбил касата на компанията. Веднага след това дойде при мен и ме предума да бягам с него, защото — както ми каза — не съм можел да си позволя лукса да бъда подложен на полицейско разследване, дори и да не ме издадял. Той беше прав и аз тръгнах с него. Два месеца по-късно, в Мексико Сити, разбрах защо Едж настояваше толкова да го придружа. Той ме държеше здраво в ръцете си, понеже знаеше кой съм, а освен това имаше много високо — макар и неоправдано — мнение за способностите ми. По този начин възнамеряваше да ме използува, за да върши престъпления, които не бяха по силите му. Аз от своя страна бях решил твърдо, че каквото и да се случи каквото и да ми се наложи, никога няма да се върна на Ил дю Салю, но от друга страна, нямах и намерението да стана професионален престъпник. В Мексико Сити се опитах да се изплъзна от Едж, но той ме намери. Сбихме се и аз го убих. Убих го при самоотбрана — той пръв ме удари.