През 1920 г. пристигнах в Съединените щати, в Сан Франциско, смених отново името си на Едгар Легет и започнах да си търся ново място под слънцето, като се отдадох на опити с цветовете, каквито бях експериментирал като млад художник в Париж. През 1923 г., убеден, че вече е невъзможно да се направи връзката между Едгар Легет и Морис дьо Майен, повиках при себе си Алис и Габриел, които бяха в Ню Йорк, и ние с Алис се оженихме. Миналото обаче се оказа все още живо и пропастта между Легет и Дьо Майен съвсем не беше безвъзвратно запълнена. След бягството ми Алис, на която не бях писал и която не знаеше какво се е случило с мен, наела частен детектив да ме издири — Луис Ъптън. Ъптън изпратил някой си Рупърт в Южна Америка, който успял да проследи пътя ми крачка по крачка от появата ми в Голфо Триете до отпътуването ми от Мексико след убийството на Едж. Оттам нататък следите ми се губели. По време на разследването Рупърт естествено научил за смъртта на Лабо, Хауарт и Едж. И в трите случая нямах вина, но ако се стигнеше до съд, неминуемо щях да бъда осъден — предвид миналото ми — най-малко за смъртта на един от тях.
Не знам как ме е открил Ъптън в Сан Франциско. Най-вероятно е проследил къде са заминали Алис и Габриел. Дойде при мен миналата неделя късно през нощта и поиска пари в замяна на мълчанието си. Тъй като нямах в себе си, убедих го да почака до вторник и му дадох диамантите вместо част от исканата сума. Но бях отчаян. Знаех какво значи да си в ръцете на човек като Ъптън — имах вече опит с Едж. Затова реших да го убия, след което да се престоря, че диамантите са били откраднати, и да уведомя полицията. Бях убеден, че при това положение Ъптън ще се опита да влезе във връзка с мен. Щях да му определя среща и да го застрелям хладнокръвно, убеден, че ще съумея да скалъпя някаква история, която да оправдае убийството на уж непознатия крадец, у когото, несъмнено, щяха да бъдат намерени откраднатите диаманти.
Мисля, че замисълът ми щеше да излезе успешен. Обаче Рупърт, който имал зъб на Ъптън и отдавна го дебнел, ми спести това убийство, като сам свършил работата. Той също така знаеше — или защото бе проследил пътя ми от заточението до Мексико Сити, или от Ъптън, или като е шпионирал последния, — че Дьо Майен и Легет са едно и също лице и преследван от полицията за убийството, дойде тук при мен да го укрия, Освен това ми върна диамантите и вместо тях поиска пари.
Аз го убих. Трупът му е в мазето. Отвън дебне полицай, следи дома ми. Други полицаи се ровят някъде в работите ми. Не бях в състояние да дам задоволително обяснение за някои от постъпките си, да избегна противоречията и сега, когато вече ме подозират, вероятността миналото ми да се запази в тайна е твърде малка. Винаги съм знаел — дори и да не съм го признавал пред самия себе си, — че един ден това ще се случи. Няма да се върна на Ил дю Салю — Дяволския остров. Жена ми и дъщеря ми нито знаеха, нито имат нещо общо с убийството на Рупърт.
7. ПРОКЛЯТИЕТО
Няколко минути след като изчетох писмото, цареше тишина. Мисис Легет бе свалила кърпичката от лицето си и слушаше, като от време на време тихичко изхълцваше. Габриел хвърляше наоколо нервни погледи, светлинки се бореха с мъглата в очите й, устните й мърдаха спазмодично, сякаш искаше да каже нещо, а не можеше. Отидох до масата, наведох се над мъртвеца и пребърках джобовете му. Вътрешният джоб на сакото му се издуваше. Пъхнах ръка, разкопчах го и извадих кафяв портфейл. Беше претъпкан с банкноти — по-късно, когато ги преброихме, се оказаха петнайсет хиляди долара. Показах на всички съдържанието на портфейла и попитах в [???]
— Оставил ли е друго писмо освен това, което прочетох?
— Не, поне не намерихме друго — отвърна О’Гар. — Защо?
— А вие да знаете нещо, мисис Легет? — обърнах се към жената.
Тя поклати глава.
— Защо? — повторно попита О’Гар.
— Защото не се е самоубил — отговорих. — Бил е убит.