— Тя! Тя! — изкрещя Габриел и се опита да стане от стола, докато Колинсън я възпираше. — Тя…
Мисис Легет се изправи, вирна глава, усмихна се и показа здравите си, жълтеникави, злобно стиснати зъби. Направи две крачки към средата на стаята. Едната й ръка беше на кръста, другата — отпусната свободно покрай тялото. Домакинята — спокойната, здравомислеща жена, за която ми бе говорил Фицстивън — изчезна. На нейно място видях руса закръглена жена, чиято пълнота не говореше за задоволена, добре гледана средна възраст, а за меко подплатените, скрити като в калъф мускули на хищна котка, била тя дива или улична. Вдигнах пистолета от масата и го прибрах в джоба си.
— Интересува ви кой уби сестра ми ли? — попита ме тихо, а зъбите й потракваха след всяка дума, устата й се усмихваше, очите й горяха. — Ей това наркоманче Габриел — тя уби майка си. Той прикриваше нея, а не мен!
Момичето извика нещо нечленоразделно.
— Глупости — отсякох. — Била е съвсем дете.
— Съвсем не са глупости — настоя жената. — Беше почти на пет години. Играла си с пистолета, който измъкнала от чекмеджето, докато майка й спяла. Пистолетът гръмнал и Лили била убита. Нещастен случай, разбира се, но Морис беше твърде чувствителен, за да понесе мисълта, че детето му ще израсне със съзнанието, че е убило майка си. Освен това съществуваше голяма вероятност, така или иначе, да го съдят — знаеше се, че двамата сме в интимна връзка и че вече е искал развод от Лили. На всичкото отгоре е бил почти до вратата на спалнята й, когато чул изстрела. За него това беше без значение — единственото му желание бе да предпази детето от спомена за извършеното, та животът му да не бъде помрачен от съзнанието, че макар и без да иска, е убило майка си. — Най-страшна беше добродушността, с която тази жена се усмихваше, докато говореше, и старанието, почти придирчивостта, с която подбираше всяка дума и най-изискано я произнасяше. — Габриел винаги си е била — продължи тя, — дори преди да стане наркоманка, с ограничени умствени възможности. Така че, преди полицията да ни открие в Лондон, бяхме успели вече да изпразним ума й от всякакъв спомен, искам да кажа, от този спомен. И това, уверявам ви, е самата истина. Тя уби майка си, а баща й — да използвам вашите думи — се нагърби с цялата вина.
— Доста правдоподобно — признах аз, — но не всичко се връзва. Съществува вероятността да сте убедили Легет в тази история, но твърде се съмнявам. Според мен сега се опитвате да навредите на племенницата си, задето каза, че ви е видяла как убивате Рупърт в кухнята.
Тя оголи зъба и направи бърза крачка към мен. Очите й бяха широко отворени, хлътнали. Осъзна се обаче, рязко се изсмя и яростта изчезна от погледа й — или може би се скри някъде отзад и сега тлееше. Подпря ръце на кръста и ми се усмихна игриво, безгрижно, заговори закачливо, а през цялото време в очите, усмивката и гласа й лумтеше неистова омраза.
— Така ли? Тогава ще ви кажа нещо, което — ако не беше вярно — никога не бих споменала. Аз я обучих как да убие майка си. Разбирате ли? Научих я, дресирах я, упражнявах я, репетирах заедно с нея. Можете ли да го проумеете? Ние с Лили бяхме родни сестри, неразделни, ненавиждащи се една друга с най-искрена отровна омраза. Морис всъщност не желаеше да се ожени за никоя от нас — за какво ли му беше? — макар че поддържаше интимни връзки и с двете. В буквалния смисъл. Но ние бяхме бедни като църковни мишки за разлика от него и тъкмо защото ние бяхме бедни, а той — богат, Лили пожела да се омъжи за него. Аз пък исках да се омъжа за него, защото тя го искаше. И в това отношение както във всички останали бяхме истински сестри. Лили обаче първа го спечели — оплете го в мрежите си — може да звучи грубо, но точно така си беше. Габриел се роди шест или седем месеца след женитбата им. Какво щастливо малко семейство бяхме. Живеех с тях — нали ви казах, че двете с Лили бяхме неразделни — и отначало Габриел ме обичаше повече от собствената си майка. Аз се погрижих за това — леля Алис бе готова на всичко, само и само да угоди на любимата си племенничка, тъй като предпочитанията на детето към мен вбесяваха Лили — не че обичаше толкоз детето си, а защото бяхме сестри. Ако някоя от нас поискаше да притежава нещо, другата също го пожелаваше, и то само за себе си, без да го дели. Габриел едва се бе родила, и аз вече кроях планове какво ще направя един ден. И когато стана на пет годинки, изпълних замисъла си. Пистолетът на Морис — един такъв малък — стоеше заключен в най-горното чекмедже на скрина. Аз го отключих, изпразних го и научих Габриел на много забавна игра. Лягах в леглото на Лили и се преструвах на заспала. Детето придърпваше един стол до скрина, качваше се на него, вадеше пистолета от чекмеджето, идваше на пръсти до леглото, допираше дулото до челото ми и натискаше спусъка. Когато го правеше добре — не вдигаше шум, държеше пистолета правилно в малките си ръчички, — аз я награждавах с бонбон и й заръчвах да не казва за нашата игра на никого, защото един ден ще изненадаме майка й. Така и стана. Много сполучливо я изненадахме един следобед, когато Лили взе аспирин срещу главоболие и заспа в леглото си. Този път отключих скрина, но не изпразних пистолета, казах на детето, че сега може да поиграе с майка си, и отидох на гости у едни приятели на долния етаж, та да не каже някой, че имам пръст в кончината на скъпата си сестрица. Мислех, че Морис няма да си бъде у дома целия следобед. Имах намерението, щом чуя изстрела, да се втурна нагоре с приятелите си и заедно да открием, че детето е убило майка си, докато си е играло с пистолета. Не се боях, че след това може да се разприказва. Знаех, че понеже е с ограничени умствени възможности, както вече споменах, обича ме, има ми пълно доверие и ще бъде в мои ръце преди и по време на официалното разследване, ако има такова, то аз ще мога много лесно да го подчиня на волята си и да му внуша да не споменава нищо за моето участие в… ъъ… нашето малко начинание. Но Морис за малко да обърка всичко. Върнал се неочаквано вкъщи и се появил на прага на спалнята в момента, в който Габриел натиснала спусъка. Само част от секундата, и е щял да спаси живота на жена си. Нямаше късмет обаче — това доведе до неговото осъждане. Затова пък и през ум не му мина да ме заподозре, а по-нататъшното му старание да изтрие от паметта на детето всичко, свързано със станалото, ме освободи от всякакви притеснения и опасения. Аз наистина го последвах в тази страна след бягството му от Дяволския остров и наех Ъптън да го проследи до Сан Франциско, действително използвах любовта на Габриел към мен и нейната омраза към баща й — старателно бях насадила това чувство у нея с умело завоалирани, уж несръчни молби да му прости убийството на майка й, — внимавах да не научи истината, възползувах се от прословутата си преданост към нея и него, за да го накарам да се ожени за мен, за да му внуша, че това донякъде ще спаси опропастения ни живот. В деня, когато той се ожени за Лили, аз се бях заклела, че ще й го отнема. И й го отнех. Надявам се, че скъпата ми сестрица знае това там, в ада.