— Холдорнови знаят, че ще отидете — завърши адвокатът. — Отношението им е без значение. Просто им казах, че двамата с доктор Рийз сме решили така: докато психическото състояние на Габриел се поуравновеси, най-добре до нея за всеки случай да има способен мъж — не толкова да я охранява, колкото да предпази околните от неин изблик. Не е необходимо да ви давам указания. Достатъчно е просто да вземете всички предпазни мерки.
— А мис Легет знае ли за мене?
— Не и не смятам, че трябва да й казваме. Естествено ще бдите над нея колкото се може по-незабелязано, но не мисля, че в сегашното си състояние ще обърне достатъчно внимание на присъствието ви, че да се разстрои. Ако ли нещо такова стане… ще видим каква ще правим.
Андрюс написа бележка до Арония Холдорн. Час и половина по-късно седях насреща й в приемната на Храма и чаках да я прочете. След това тя ми предложи дълги руски папироси от бяла нефритова кутия. Извиних се, че предпочитам моите „Фатима“ и защраках запалката върху специалната масичка с принадлежности за пушене, която тя постави помежду ни. Когато и двамата запалихме, тя каза:
— Ще се постараем да ви настаним колкото се може по-удобно. Ние не сме нито варвари, нито фанатици. Подчертавам това, защото много хора се изненадват, че не сме. Това наистина е храм, но никой от нас не смята, че благополучието, удобствата или коя да е друга черта на цивилизования живот ще го оскверни. Вие сте външен човек. Може би — надявам се — ще се присъедините към нас. Обаче — не се притеснявайте — никой няма да ви досажда. Ако желаете, можете да присъствате на нашите служби, но само, ако желаете. Свободен сте да идвате в Храма и да го напускате, когато намерите за добре. Убедена съм, че и вие ще проявите същата деликатност, и съм също така убедена, че няма да се месите в онова, на което може да станете свидетел, колкото и особено да ви се стори то, щом няма опасност да навреди на вашата… пациентка.
— Да, разбира се — обещах.
Тя се усмихна сякаш в знак на благодарност, загаси фаса си в пепелника и стана.
— Ще ви покажа вашата стая.
И двамата не отронихме нито дума за предишното ми посещение.
Понесъл шапката и голямата си кожена чанта, аз я последвах към асансьора. Качихме се на петия етаж.
— Това е стаята на мис Легет — посочи Арония Холдорн вратата, пред която ние с Колинсън се бяхме редували да чукаме преди две седмици. — А ето и вашата — отвори тя срещуположната.
Стаята ми беше също като другата, но без дрешник. И моята врата нямаше заключалка на бравата.
— А къде спи прислужницата й? — попитах.
— В една от стаите за прислуга на най-горния етаж. Ако не се лъжа, доктор Рийз е в момента при мис Легет. Ще му съобщя за пристигането ви.
Благодарих й. Тя излезе и затвори след себе си. След петнайсетина минути на вратата се почука и влезе доктор Рийз. Той изговаряше думите особено — отривисто, много точно, а от време на време ги подчертаваше, като размахваше пенснето с черното шнурче, което нито веднъж не видях на носа му.
— Радвам се, че дойдохте — стисна ми ръката. — Надявам се да нямаме нужда от професионалните ви умения, но се радвам, че сте тук.
— Какво става? — попитах с тон, предназначен да предразполага към споделяне на тайни.
Той ме изгледа проницателно, почука с пенснето по нокътя на палеца си и заяви:
— Онова, което става, е — доколкото ми е известно — изцяло от моята област. За друго не знам. — Той пак ми стисна ръката. — На вас сигурно ще ви доскучае.
— Затова пък на вас сигурно не ви е скучно.
Той беше тръгнал към вратата, но спря, намръщи се, почука пак с пенснето по нокътя на палеца си и рече: