— Не, не ми е скучно.
Поколеба се, сякаш не можеше да се реши дали да добави още нещо, но тръгна да излиза.
— Имам право да поискам искреното ви мнение — настоях.
Той отново ми хвърли проницателен поглед.
— Не знам какво да мисля. — Помълча. — Не съм доволен. — Видът му също не беше доволен. — Ще намина пак по-късно. — Излезе и затвори вратата.
Няколко секунди по-късно отново надникна.
— Състоянието на мис Легет е изключително тежко. — Затвори вратата и се отдалечи.
— Явно ще падне голямо веселие — изръмжах аз под мустак, седнах до прозореца и запалих цигара.
На вратата се почука, влезе камериерка в черно-бяла униформа и ме попита какво ще желая за обяд. Беше жизнено, розовобузесто, пълно русо момиче на двайсет и няколко години, с любопитни сини очи, в които подскачаха весели пламъчета. Аз си пийнах уиски от шишето, което носех в чантата си, хапнах си здравата от храната, която момичето донесе след малко, и прекарах целия следобед в стаята.
Упоритото ми слухтене беше възнаградено — успях да засека Мини малко след четири часа, когато излизаше от стаята на Габриел. Очите на мулатката се око—кориха, като ме видя на прага на стаята.
— Влез — поканих я аз. — Доктор Рийз не ти ли каза, че съм тук?
— Не, сър. Вие… Нали нямате нищо общо е мис Габриел?
— Само ще си отварям очите на четири за нея и ще внимавам нито лошо да не й се случи. А ти ще ме държиш в течение, ще ми казваш какво говори, какво прави, какво говорят и правят другите, ще ми помагаш и по този начин ще помагаш и на нея — защото в такъв случай няма да има защо да я безпокоя.
— Да, сър — с готовност се съгласи мулатката, но доколкото виждах по кафявото й лице, идеята ми за близко сътрудничество не й допадна особено.
— Как е тя сега?
— Направо е весела, сър. Тук й харесва.
— Как прекара следобеда?
— Тя… Не зная, сър. Просто си го прекара… кротува.
Дотук нищо интересно.
— Доктор Рийз е на мнение, че е по-добре да ме знае за мен — продължих. — Така че няма защо да й казваш, че съм тук.
— Няма, сър — тутакси обета момичето, но ми прозвуча по-скоро учтиво, отколкото искрено.
Рано вечерта се появи Арония Холдорн и ме покани да сляза на вечеря. Трапезарията беше облицована с ламперия от тъмен орех, мебелите също бяха орехови. Бяхме десет души на масата. Джоузеф Холдорн беше висок, с телосложение на класическа статуя, облечен с черна копринена роба. Косата му бе гъста, дълга, бяла и лъскава. Гъстата му брада, подрязана в кръгла форма, бе също бяла и лъскава. Арония Холдорн ми го представи само като Джоузеф, сякаш нямаше друго име. Всички останали също се обръщаха към него на малко име. Той ми се усмихна широко, показа ми равните си бели зъби и ми подаде силна, топла ръка. Лицето му, със здрав розов цвят, беше без никаква бръчица. Ведро и спокойно, особено ясните кафяви очи, то действуваше омиротворяващо. Същото омиротворяващо въздействие имаше и кадифеният му баритон.
— Щастливи сме, че сте сред нас — каза той.
Това бе най-обикновена, незначеща нищо учтива фраза, но въпреки това начинът, по-който я произнесе, ме накара да повярвам, че наистина съм го ощастливил. Сега вече ми стана ясна настойчивостта на Габриел Легет да дойде тук. Казах, че и аз съм щастлив да съм сред тях, и докато произнасях думите, искрено си вярвах.
Освен Джоузеф, жена му и синът му на масата присъстваха: мисис Родман — висока жена с крехко телосложение, прозрачна кожа, избелели очи и глас, който би могъл да се нарече само шепот; някой си Флеминг — млад, мургав, много слаб, с тъмни мустаци и вид на човек, отдаден изключително на собствените си мисли; майор Джефрис — с елегантно скроен костюм, крайно вежливи обноски, пълен, плешив, с жълтеникав тен; жена му — доста приятна персона въпреки кокетното си закачливо поведение, което би й отивало, ако беше с трийсет години по-млада; някоя си мис Хилън — с остра брадичка, остър глас и много напрегнато държане; и накрая мисис Павлов — съвсем младичка, с високи скули и мургаво лице, избягваща да погледне хората в очите. Храната, поднесена от двама млади филипинци, беше много вкусна. Разговорът не засягаше никакви религиозни теми. Всичко беше поносимо.
След вечеря се прибрах в стаята си. Подслушвах известно време пред вратата на Габриел, но не чух нищо. Пуших, мотах се и чаках доктор Рийз, който ми беше обещал да дойде. Не дойде. Предположих, че е бил задържан от неотложен случай, каквито има често в лекарската практика, но въпреки това се раздразних. Никой не влезе в стаята на Габриел, нито пък излезе оттам. На няколко пъти отивах на пръсти да слухтя. Първия път нищо не чух. Втория път чух леко шумолене, което нищо не значеше. Малко след десет часа покрай вратата ми минаха няколко души — вероятно се прибираха в стаите си за през нощта. В единайсет и пет чух, че вратата на Габриел се отваря. И аз отворих моята. По коридора, към задното стълбище на къщата, вървеше забързано Мини Хърши. Изкуших се да я повикам, но се сдържах. Предишният ми опит да измъкна нещо от нея се бе овенчал с пълен неуспех, а не се чувствах достатъчно тактичен, за да изпробвам шансовете си за нещо по-добро.