— Вземете го. Това е улика. Аз го убих.
— Ъ? — попитах аз.
Без да откъсва очи от моите, тя продължи:
— Нали сте детектив. Заведете ме там, където ще ме обесят.
Оказа се, че е по-лесно да мръдна ръцете си, отколкото езика. Поех от нея кървавия нож. Беше с широко, дебело острие, наточено от двете страни, с бронзова дръжка във формата на кръст. Ерик ме бутна, за да мине пред мен, и като пелтечеше нещо нечленоразделно, протегна към момичето треперещи ръце. То се сви и се притисна към стената, с ужасено лице.
— Не му позволявайте да ме докосва! — извика.
— Габриел! — възкликна той и посегна към нея.
— Не, не! — задъхано изрече тя.
Аз се пъхнах в прегръдките му, заставайки между тях двамата, с лице към него, опрях ръка в гърдите му, забутах го назад и изръмжах:
— Стой мирно, чуваш ли!
Той ме сграбчи за раменете с огромните си загорели ръце и започна да ме изтиква встрани. Приготвих се да го фрасна по брадичката с бронзовата дръжка на големия нож. Обаче не ми се наложи да отивам до такава крайност: загледан в момичето през моето рамо, той забрави намеренията си и ръцете му се свлякоха от раменете ми. Натиснах по-силно с ръката, опряна в гърдите му, и го забутах назад, докато опря в стената. След това отстъпих встрани, за да ги държа под око и двамата, застанали с гръб към срещуположните стени.
— Стой мирно, докато разберем какво е станало — наредих му аз и се обърнах към момичето, като посочих ножа: — Какво се случи?
Тя пак се беше успокоила.
— Елате — каза. — Ще ви покажа. Само нека Ерик да не идва, моля ви.
— Той няма да ти досажда — обещах.
Тя кимна много сериозно и ни поведе напред, откъдето беше дошла. Свихме зад ъгъла и видяхме малка желязна врата, леко открехната. Тя мина първа. Аз след нея. Колинсън по петите ми. В лицето ме удари свеж въздух. Погледнах нагоре и видях бледи звезди на тъмното небе. Сведох очи и на светлината, която идваше откъм отворената врата, забелязах, че вървим по бяла мраморна настилка или петоъгълни плочи, имитиращи бял мрамор. Единствената светлина идваше през отворената врата отзад. Извадих фенерчето си. Габриел тръгна, без да бърза, по мраморните плочи, които сигурно бяха ледени за босите й крака, и ни поведе право към някаква квадратна сивкава форма, която се мержелееше пред нас. Когато спря до нея и каза: „Ето!“, аз запалих фенерчето. Светлината се отрази ярко от искрящо бял олтар, целият в кристал и сребро. На най-долното от трите стъпала лежеше по гръб мъртъв доктор Рийз.
Лицето му бе спокойно, сякаш спеше. Ръцете му бяха отпуснати покрай тялото. Дрехите му не бяха измачкани, макар че сакото и жилетката му бяха разкопчани. Ризата му бе цялата в кръв. На гърдите му зееха четири рани, всичките еднакви — с големината и формата на ножа, който момичето ми бе дало. Кръвта беше спряла да тече, но като сложих ръка на челото му, то беше още топло. По стъпалата на олтара имаше кръв, а най-долу се въргаляше съвсем здраво пенснето му, все така закачено на черното си шнурче. Изправих се и насочих лъча светлина към лицето на Габриел. Тя премигна и присви очи, но лицето й не изрази нищо повече.
— Ти ли го уби? — попитах.
Младият Колинсън излезе от транса си, за да изреве:
— Не!
— Затваряй си устата — наредих му аз и се приближих плътно до момичето, та той да не може да се намърда помежду ни. — Уби ли го? — повторих въпроса си.
— Учудвате ли се? — изрече тя съвсем тихо. — Нали бяхте там, когато мащехата ми каза за проклятието на рода Дейн, чиято кръв тече в жилите ми. Чухте какво означава това и какво очаква всеки, който се доближи до мен. Нима не сте предполагали нещо подобно? — посочи тя мъртвеца.
— Я стига глупости — наредих аз, като същевременно се опитвах да си обясня на какво се дължи спокойствието й. Вече я бях виждал фрашкана до ушите с наркотици и ми беше ясно, че това е нещо друго. Само че представа си нямах какво. — Защо го уби?
Колинсън сграбчи ръката ми и рязко ме извърна към себе си. Беше извън кожата си от вълнение.