— Какво стоим и приказваме! — извика. — Трябва веднага да я махнем оттук, да скрием трупа или да го преместим някъде, където да не се досетят, че тя го е убила. Знаете как се правят тези работи. Аз ще я отведа у дома, а вие се заемете с останалото.
— Така ли? — попитах. — И какво по-точно да направя? Да насоча уликите към някой от прислужниците филипинци, та да обесят него вместо нея?
— Да, точно така. Знаете как да…
— Да, ама не! Много красиви идеи ти идват в главата!
Лицето му стана керемиденочервено.
— Аз нямах… — запелтечи той. — Нямах предвид да обесят някого, вярвайте ми. Не бих искал такова нещо. Не може ли обаче да се направи така, че той да се отърве? Аз… аз ще го възнаградя богато. Той би могъл…
— Я стига — изръмжах. — Само ни губиш времето.
— Трябва! — настоя Ерик. — Бяхте поставен тук, за да се грижите за Габриел, и сега трябва да направите нещо!
— Ами? Ти си бил голям умник.
— Знам, че много искам от вас, но ще заплатя…
— Престани. — Измъкнах ръката си от неговата и пак се обърнах към момичето. — Кой още беше тук, когато това се случи?
— Никой.
Осветих с фенерчето наоколо, после трупа, олтара, целия под, стените, но не видях нищо ново. Стените бяха бели, гладки и плътни, с изключение на вратата, през която бяхме дошли, и втора, съвършено същата, на отсрещната стена. Четири прави, варосани, голи стени се издигаха към небето на височина шест етажа. Поставих дългия нож до трупа на Рийз, изгасих фенерчето и се обърнах към Колинсън:
— Ще отведем мис Легет горе в стаята й.
— За бога, трябва да я махнем оттук, от тази къща, още сега, докато има време!
Казах, че Габриел ще представлява чудесна гледка, ако хукне боса по улиците, само по окървавена нощница. Светнах отново фенерчето, защото го чух да прави нещо. Тъкмо си събличаше палтото.
— Колата ми е на ъгъла — рече. — Ще я занеса дотам.
И тръгна към нея с протегнато напред сако. Тя изтича зад мен, мина от другата ми страна и изстена:
— Не му давайте да ме докосва!
Протегнах ръка, за да го спра. Но тя не беше достатъчно яка. Габриел се скри зад гърба ми. Колинсън се втурна да я гони и тя мина пред мен. Почувствувах се като център на въртележка и това никак не ми допадна. Когато Ерик изскочи пред мен, аз забих рамо в ребрата му и го запокитих към олтара. Последвах го, застанах твърдо пред снажния дръвник и избухнах:
— Веднага престани! Ако желаеш да участваш в играта, ще спреш да вършиш каквото и да било на своя глава и ще правиш само каквото ти се каже! Остави я на мира! Ясно ли е?
Той се изправи на крака и започна:
— Ама вижте какво, не можете да…
— Остави я на мира! — повторих. — Остави и мен на мира! Още една глупост, и ще те фрасна по ченето с дулото на пистолета! Така че да му мислиш! Ще се държиш ли човешки?
— Добре — измънка той.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Габриел тича като сивкава сянка към отворената врата. Босите й крака не вдигаха никакъв шум по плочите за разлика от моите обувки, когато хукнах подире й. Спипах я чак на прага и я хванах през кръста. Миг по-късно ръката ми рязко бе издърпана и аз бях метнат на една страна. Шляпнах се в стената и се свлякох на едно коляно на пода. Колинсън, който в тъмното ми се видя висок два метра и половина, стърчеше над мен и сипеше по мой адрес какво ли не, но долових само: „Да пукнеш дано!“
Можете да си представите настроението ми, когато се изправих. Не ми стигаше, дето се правех на бавачка на една откачена, ами сега и приятелят й ме мяташе наляво-надясно като парцалена топка. Вмъкнах в гласа си максималното лицемерие, на което бях способен, и подхвърлих небрежно:
— Не биваше така! — Сетне отидох при застаналата до вратата Габриел: — Хайде да се качим в стаята ти.
— Без Ерик! — заяви тя.
— Той няма да ти досажда — обещах повторно, като се надявах, че този път казвам истината. — Хайде да вървим.
Тя се поколеба, после мина през вратата. Колинсън, донякъде смутен, донякъде войнствен, но общо взето, недоволен, тръгна подире ми. Затворих и попитах момичето дали има ключ.
— Не — отговори то, сякаш изобщо не беше чувало, че вратата се заключва.
Качихме се с асансьора, като Габриел през цялото време внимаваше да съм между нея и годеника й, ако все още беше такъв. Той се взираше втренчено в празното пространство. Аз изучавах лицето й и се опитвах да отгатна дали шокът я е върнал към нормалното й състояние, или още повече я е отдалечил от него. Както я гледах, по-вероятно беше първото, но нещо отвътре ми подсказваше, че не е така. По пътя от олтара до нейната стая не срещнахме никого. Светнах лампата и влязохме. Затворих вратата и се облегнах на нея. Колинсън метна палтото и шапката си на един стол и застана със скръстени ръце, загледан в Габриел. Тя се отпусна на ръба на леглото и се втренчи в краката ми.