— Разкажи ни всичко, само че бързо — наредих аз.
Тя вдигна очи към лицето ми.
— Сега бих искала да поспя.
Това окончателно реши въпроса дали е нормална, поне що се отнася до мен. Но сега дойде ред да се тревожа за нещо друго — стаята не беше в същото положение, в което я бях оставил преди съвсем малко време. Затворих очи и се опитах да раздрусам паметта си, за да ми покаже как е изглеждала преди. После ги отворих и се огледах наоколо.
— Може ли? — попита Габриел.
Оставих въпроса й висящ и обиколих с поглед всеки предмет. Единствената промяна, която установих, бе палтото на Ерик и шапката му върху стола. В присъствието им нямаше нищо тайнствено, но — реших аз — смущаваше ме именно столът. И продължаваше да ме смущава. Приближих се и вдигнах палтото. Под него нямаше нищо. Ето кое не беше наред: трябваше да има зелен пеньоар или нещо подобно. Огледах стаята, но никъде не го видях, а не бях дотолкова сигурен, че ще го намеря, та да претърся всичко. Зелените пантофи се подаваха изпод леглото.
— Сега не може — казах на момичето. — Иди в банята да се измиеш от кръвта и после се облечи. Вземи си дрехите в банята. Щом се облечеш, дай нощницата па Ерик. — Обърнах се към него: — Ще я сложиш в джоба си и ще я държиш там. Няма да излизаш от стаята, докато не се върна, и никого да не пускаш вътре. Няма да се бавя. Имаш ли пистолет?
— Не, но аз…
Момичето стана от леглото, приближи се плътно до мен и го прекъсна:
— Не бива да ме оставяте насаме с него — изрече много настоятелно. — Няма да го допусна. Не ви ли стига, че вече убих един човек тази нощ? Не ме карайте да убивам втори.
Говореше много сериозно, без да е възбудена, сякаш думите й бяха съвсем разумни.
— Трябва да изляза за малко — настоях аз. — А ти не бива да оставаш сама. Прави, каквото ти казвам.
— Съзнаваш ли какво вършиш? — попита ме момичето с тъничък, уморен глас. — Сигурно не, защото иначе не би го вършил. — Беше с гръб към Колинсън. Повдигна лице към мен, така че по-скоро видях, отколкото чух, думите, произнесени от устните й: — Само не Ерик. Пусни го да си върви.
Направо ме побърка. Още малко, и щях да съм напълно готов за съседната до нейната стая в лудницата: сериозно се изкуших да я послушам. Посочих с палец банята и рекох:
— Можеш да останеш вътре, докато се върна, но той трябва да бъде в стаята.
Тя кимна отчаяно и влезе в малкия дрешник. Когато прекоси после стаята на път за банята, понесла дрехите в ръце, под клепките й блестяха две сълзи. Подадох пистолета си на Ерик. Ръката, с която го пое, бе напрегната, трепереща. Дишаше много шумно.
— Не върши глупости — скарах му се аз. — Поне веднъж ми помогни, вместо да ми пречиш. Никой да не влиза и да не излиза — ако се наложи да стреляш, стреляй!
Той се опита да каже нещо, не можа, сграбчи най-близката до него моя ръка и се постара да я изкълчи. Измъкнах я и тръгнах към лобното място на доктор Рийз. Доста мъка видях, докато се добера до него. Желязната врата, през която бяхме минали само преди няколко минути, сега беше заключена. Ключалката ми се видя твърде проста. Подхванах я със сложните аксесоари, прикрепени към джобното ми ножче, и не след дълго я отворих. Но вътре не открих зеления пеньоар. Не открих и тялото на Рийз върху стъпалата на олтара. Никъде не го видях. Ножът беше изчезнал. Изчезнала бе и всяка следа от кръв, с изключение на жълтоватото петно върху белите плочи, където бе изтекла цяла локва. Някой беше разтребвал.
11. БОГЪТ
Върнах се във вестибюла, където в една ниша бях зърнал телефон. Телефонът наистина беше там, но не даваше сигнал. Оставих слушалката и се запътих към стаята на Мини Хърши на шестия етаж. До този момент не бях имал никакъв успех с мулатката, но явно бе предана на господарката си, а при липсата на телефон имах нужда от куриер.
Отворих вратата на стаята й — без ключалка като всички останали — и затворих след себе си. Прикрих с ръка стъклото на фенерчето и го запалих. През пръстите ми се процеждаше достатъчно светлина, за да видя момичето в леглото — спящо. Прозорците бяха затворени, въздухът — тежък, с една задушливост, която ми се стори позната — миришеше на стая, в която са увехнали цветя.
Погледнах Мини. Тя лежеше по гръб и дишаше през устата си. Лицето, натежало от съня, повече от всякога приличаше на индианско. Както я гледах и на мен ми се приспа. Грехота беше да я вдигам. Може би сънуваше… разтърсих глава, за да се избистри от мътилката, която я обземаше. Момини сълзи, маргаритки… повехнали цветя… дали не долавях и лекия аромат на орлови нокти? Въпросът ми се стори твърде важен. Фенерчето тежеше в ръката ми, много тежеше. По дяволите, нека го изтърва. Удари се в крака ми и аз се озадачих — кой ли докосна крака ми? Габриел Легет ме молеше да я отърва от Ерик Колинсън. В това като че ли нямаше никаква логика, или пък може би имаше? Отново отчаяно се опитах да разтърся глава. Тежеше цял тон и едва помръдна. Усетих, че се олюлявам. Протегнах напред един крак, за да запазя равновесие. Кракът беше безсилен, мек, тестен. Трябваше или да направя още една крачка, или да падна. Направих крачката, принудих главата си да стои изправена, а очите — отворени, и потърсих място, където да падна. Тогава на петнайсетина сантиметра от носа си зърнах прозореца. Политнах напред, бедрата ми се удариха в перваза и аз се задържах изправен. Опрях ръце на перваза. Потърсих дръжките в долната част на прозореца и без да съм сигурен, че съм ги намерил, вложих всичките си сили в опит да вдигна рамката нагоре. Прозорецът не помръдна. Ръцете ми бяха като заковани за дървото. Мисля, че изхълцах отчаяно, и като се подпрях с дясната ръка на перваза, с лявата заудрях стъклото по средата, с разтворена длан. През отвора нахлу въздух, който ме защипа като амоняк. Долепих лице до отвора и задишах с уста, нос, очи, уши, с всяка пора, смеех се, а към устата ми се стичаха сълзи от парещите очи. Стоях и вдишвах, докато се уверих поне донякъде, че краката ще ме държат, а очите ще виждат, че ще мога отново да се движа и да мисля, макар че и дума не можеше да става за бързина и сигурност. Но не можех да продължа да изчаквам. Сложих носната си кърпичка на устата и носа и се извърнах от прозореца.