— Джоузеф! — изревах аз.
Той отново се изправи, обърна се и когато ножът се появи в полезрението ми, видях, че е все още чист, лъскав.
— Кой вика Джоузеф — име, което вече не съществува? — попита той и да пукна, ако лъжа — като стоях там (бях се заковал на три метра от него, Колинсън също бе спрял), гледах го и слушах гласа му, — аз започнах да вярвам, че в крайна сметка нищо лошо е нямало да се случи. — Няма никакъв Джоузеф — продължи той, без да изчака да отговорим на въпроса му. — Вече можете да узнаете, както ще узнае скоро целият свят, че онзи, който се разхождаше сред вас под името Джоузеф, бе всъщност самият бог! А сега, когато знаете, вървете си!
Редно беше да му кажа „Я стига си дрънкал“ и да се метна към него. С всеки друг мъж бих постъпил по този начин. Но не и с него.
— Трябва да отведа мис Легет и мисис Холдорн — рекох нерешително, кажи-речи, с извинение в гласа.
Той се изправи в пълен ръст. Белобрадото му лице беше сурово.
— Върви си — нареди. — Върви си, преди твоето предизвикателство да е навлякло гибелта ти!
Арония Холдорн се обади от стъпалото, върху което лежеше завързана.
— Стреляйте! — извика ми тя. — Стреляйте бързо! Стреляйте!
— Никак не ме интересува кое е истинското ви име — обърнах се към мъжа. — Сега ще дойдете с мен в участъка. Свалете този нож!
— Богохулник! — изрева той и направи крачка към мен. — Сега ще умреш!
Звучи забавно. Но не беше.
— Спрете! — изкрещях.
Той обаче не спря. Изплаших се. Стрелях. Куршумът го улучи по бузата. Видях дупката, която направи. Нито мускул не трепна на лицето му. Крачеше към мен отмерено, без да бърза. Натиснах автоматичния спусък и изпразних още шест куршума в тялото и главата му. Видях как го надупчиха. А той продължи да върви уверено, без да покаже по някакъв начин, че съзнава това. Очите и лицето му бяха строги, но не сърдити. Когато приближи до мен, вдигна ножа високо над главата си. Това е много неправилно при бой с нож. Той обаче не се биеше, а раздаваше възмездие и обърна точно толкова внимание на безнадеждните ми опити да го спра, колкото родител на детенцето, което наказва.
А аз се съпротивлявах. Когато блесналият над главите ни нож започна да се спуска надолу, аз се шмугнах под него, свил дясната си ръка под ъгъл към неговата с ножа, като в същия миг забих камата, която стисках в лявата ръка, в гърлото му. Тя потъна до кръстовидната дръжка. И тук изключих.
Не знаех, че съм бил затворил очи — разбрах го чак когато ги отворих. Първото, което видях, беше Ерик Колинсън, коленичил до Габриел Легет. Извръщаше лицето й от ярката светлина на прожектора и се опитваше да я свести. Следващото, което се изпречи пред погледа ми, бе Арония Холдорн, явно в несвяст върху стъпалото на олтара. Мануал ревеше отгоре й и дърпаше трескаво ивиците плат, с които бе овързана. След това видях, че стоя с леко разкрачени крака, а Джоузеф лежи на пода под мен — мъртъв, със стърчащ от гърлото нож.
— Слава богу, че не беше наистина бог — промърморих на себе си.
Покрай мен се шмугна нещо кафяво — Мини Хърши се хвърляше в краката на Габриел Легет и крещеше:
— Ох, мис Габриел, аз пък си помислих, че онзи дявол е оживял и пак е дошъл да ви убие!
Отидох до мулатката, хванах я за рамото, вдигнах я на крака и попитах:
— Как ще оживее? Ти нали го уби?
— Да, сър, но…
— Но си помисли, че може да се е появил в друг облик?
— Дда, сър. Помислих, че той… — Мини млъкна и зашава беззвучно с устни.
— Че той съм аз, нали?
Тя кимна, без да ме погледне.
12. НЕСВЕТИЯТ ГРААЛ
Двамата с Оуън Фицстивън поглъщахме поредната великолепна вечеря в ресторанта на мисис Шиндлър, макар че аз всъщност едва успявах да пъхна нещо в устата си покрай думите, които излизаха от нея. Любопитството му ме ръчкаше с въпроси, молби да изясня този или онзи аспект и нареждания да продължа да говоря всеки път, щом млъкнех, за да си поема въздух или храна.
— Можеше да ме включиш и мен — упрекна ме преди още да са ни поднесли супата. — В края на краищата познавах Холдорнови — срещал съм ги един-два пъти в дома на Легет. Спокойно можеше да използват това като предлог да ме посветиш в акцията и сега щях да знам от първа ръка какво се е случило и защо. А не да разчитам на малкото, което успявам да измъкна от устата ти, и на онова, което вестниците си въобразяват, че читателите биха искали да се е случило.