— Ясно — бавно изрече Фицстивън. — Джоузеф е мъртъв, значи той е виновен за всичко. Как ще се справиш с това положение?
— Изобщо няма да се наемам, макар че полицията поне ще опита. Аз съм си свършил работата, както ми съобщи преди два часа Мадисън Андрюс.
— — Но ако — както казваш — не си убеден, че си научил всичко за тази история, според мен би трябвало да…
— Аз не участвам — прекъснах излиянията му. — Още много работа бих свършил, но този път бях нает от Андрюс да я охранявам, докато е в Храма. Вече не е там и адвокатът смята, че едва ли ще научим нещо повече за случилото се. А що се отнася до по-нататъшната й охрана, редно е с тази задача да се заеме мъжът й.
— Кой?
— Мъжът й.
Фицстивън стовари халбата бира с такава сила върху покривката, че тя оля масата.
— Ето, виждаш ли! — упрекна ме той. — Думичка не ми спомена за това. Един господ знае какво още си скрил от мен!
— Колинсън се възползува от бъркотията, за да я отмъкне в Рино, където няма нужда да чакат три дни като тук, в Калифорния, за да получат разрешение за женитба. Представа си нямах, че са офейкали, докато Андрюс не се нахвърли отгоре ми три-четири часа по-късно. Държа се доста неприятно, което е една от причините да прекратим взаимоотношенията си на работодател и клиент.
— Не знаех, че се противопоставя на брака й с Колинсън.
— Едва ли има нещо против, но преценява, че нито сега е моментът, нито това е начинът.
— Сега вече ми е ясно — рече Фицстивън, докато ставахме от масата. — Андрюс обича всичко да става както на него му се иска.
Трета част
КЕСАДА
13. ПЪТЕКАТА В СКАЛИТЕ
Получих телеграма от Кесада, подписана от Ерик:
ЕЛАТЕ ВЕДНАГА СТОП ТРЯБВАТЕ МИ СТОП НЕПРИЯТНОСТИ ОПАСНОСТ СТОП СРЕЩА В ХОТЕЛ СЪНСЕТ СТОП НЕ КАЗВАЙТЕ НИКОМУ СТОП ГАБРИЕЛ НЕ БИВА ДА ЗНАЕ СТОЯ БЪРЗАЙТЕ
Телеграмата пристигнала в агенцията в петък сутринта, когато не бях в Сан Франциско. Намирах се в Мартинес и се пазарях с бившата съпруга на Фил Лийч, подвизаващ се и под безброй други имена. Търсехме го под дърво и камък, задето обилно бе ръсил фалшиви чекове из всички северозападни щати. Та тази негова бивша жена — дребна, много миловидна блондинка, прехранваща се като телефонистка — имаше неотдавнашна снимка на Фил и бе готова да я продаде.
— Никога не ми е имал достатъчно доверие, та да ми даде поне един чек да си купя нещо — оплакваше ми се тя. — Трябваше и аз да внасям своя дял в домакинството. Защо сега да не припечеля на негов гръб, когато някоя уличница сигурно граби с пълни шепи? Хайде, колко ще ми дадете за снимката?
Тя, разбира се, имаше доста преувеличена представа за това колко държим на тази фотография, но най-накрая успях да се спазаря. Обаче в града се прибрах след шест и вече нямаше влак, който да ме свали в Кесада още същата нощ. Стегнах една чанта багаж, изкарах колата от гаража и потеглих. Кесада е малко градче с един-единствен хотел, лепнато на скалистия склон на млада планина, която се спуска към Тихия океан на сто и двайсет километра от Сан Франциско. Плажът на Кесада е прекалено стръмен, каменист и назъбен, за да става за къпане, затова градът няма развит туризъм. Известно време там процъфтявала контрабандата с ром, но и този бизнес е замрял сега — на контрабандистите им станало ясно, че ако се занимават с местен, а не вносен алкохол, хем главоболията ще са по-малки, хем печалбите — по-големи. И Кесада отново потънала в дрямка.
Пристигнах в града след единайсет, паркирах и прекосих улицата по посока на хотел „Сънсет“. Беше ниска, разхвърляна сграда, боядисана в жълто. Нощният администратор беше сам във фоайето — дребно женствено човече, прескочило шейсетте, което се върза на фльонга, за да ми покаже колко лъскави и розови са ноктите на ръцете му. След като записа името ми в книгата за посетители, той ми подаде запечатан плик с емблемата на хотела, адресиран до мен с почерка на Ерик Колинсън: „Не излизайте от хотела, преди да се видим. Е. К.“