— Откога е тук това? — попитах.
— Някъде от осем часа. Мистър Картър ви чака повече от час след пристигането на последния влак.
— Не е ли отседнал при вас?
— Не за съжаление. Те наеха къщата на мистър Тукър, долу в заливчето.
Колинсън не е от хората, към чиито указания бих се придържал безпрекословно.
— Как се стига дотам? — попитах.
— През нощта е изключено да го намерите — увери ме човечето. — Освен, ако не заобиколите по източния път, но и това е възможно само ако познавате местността.
— Ами? А през деня как се ходи там?
— Слиза се до края на тази улица, поема се по разклонението покрай океана и се върви през скалите. То не е път, а по-скоро пътека. До къщата има около пет километра — тя е кафява, облицована с дъски, разположена е върху малко възвишение. По светло лесно се намира, стига да се придържате все вдясно, до океана. Но е изключено, абсолютно изключено сега да…
— Благодаря — прекъснах го аз, защото не ми се изслушваше всичко отначало. Той ме придружи до една от стаите, обеща да ме събуди в пет, и в полунощ вече спях.
Когато изпълзях от леглото, за да кажа „Да, благодаря“ в телефонната слушалка, утрото беше мрачно, грозно, мъгливо и студено. Докато се облека и сляза долу, нищо не се беше променило. Дежурният на рецепцията ми заяви, че било изключено преди седем да намеря в Кесада отворено заведение и да закуся. Излязох от хотела, поех по пътя, вървях, докато стана черен, после до разклона и отбих по посока на морето. Разклонението от самото начало не би могло да се нарече път, но скоро се превърна просто в камениста пътечка, която все по-плътно се притискаше към брега. Едната й страна започна да става стръмна, а накрая съвсем се изроди в нещо като неравен перваз върху голата скала, на места широк от два до три метра, на други — едва метър — метър и половина. Над пътеката и зад нея скалата се издигаше на сто и осемдесет — двеста метра. Под мен и отпред се спускаше на трийсетина метра, ако не и повече, и се губеше в океана. Морски вятър, духащ някъде откъм Китай, влачеше мъгла, с която забулваше върха на скалата и разпенваше шумно водите ниско долу. Завих зад един ъгъл на най-стръмното място — тук скалата ставаше почти перпендикулярна и достигаше на височина поне трийсет метра — и спрях, за да хвърля едно око на някаква назъбена дупка във външния ръб на пътечката. Дупката беше широка петнайсетина сантиметра, от едната й страна имаше натрупана в полукръг рохкава пръст, а от другата пръстта се бе изронила и разпръснала. Не представляваше занимателна гледка, но затова пък и на градско чедо като мен ставаше пределно ясно, че на това място съвсем наскоро е имало храст, сега изтръгнат.
А наоколо не се виждаше никакъв изкоренен храст. Захвърлих цигарата си, застанах на четири крака, подадох глава от ръба на пътеката и се загледах надолу. Храстът беше на пет-шест метра под мен. Бе кацнал на върха на изкорубено дръвче, растящо почти паралелно на скалата, а по корените му имаше полепнала свежа кафява пръст. Следващото нещо, привлякло погледа ми, бе също кафяво — мека шапка, въргаляща се с дъното надолу между два остри сиви камъка, досами водата. Погледнах към основата на скалата и видях чифт крака. Бяха мъжки, обути в черни обувки и тъмни панталони. Ходилата лежаха върху изгладен от водата голям камък, леко раздалечени, а носовете на обувките сочеха наляво. Малко над глезените краката потъваха във водата и се губеха под повърхността й. Друго нищо не се виждаше от мястото, където бях застанал.
Спуснах се по скалата, макар и от друга точка — онази бе прекалено стръмна за дебел мъж на средна възраст. Около двеста метра по-назад пътеката пресичаше назъбен пролом, който цепеше скалата диагонално от горе до долу. Върнах се там и заслизах — къде с препъване, къде по задник — потен, псуващ, но поне стигнах дъното без липсващи крайници, цял и невредим, ако не се смятат изподраните пръсти, омацаните дрехи и съсипаните обувки. Тясната камениста ивица между скалата и океана не беше предназначена за ходене, но аз съумях да мина по нея. Само веднъж-два пъти ми се наложи да нагазя във водата, и то не до колене. Затова пък, като стигнах до мястото, където стърчаха краката, трябваше да се потопя до кръста в Тихия океан, за да повдигна тялото. То лежеше по гръб върху полегатата, изгладена от водата страна на потопения наполовина камък, а от бедрата нагоре го скриваше морската пяна. Подпъхнах ръце под мишниците, потърсих твърда опора за краката си и го повдигнах. Беше Ерик Колинсън, През плътта на смазания му гръб и плата на скъсаното сако стърчаха кости. Задната част на главата му бе раздробена. Измъкнах го от водата и го положих да легне върху сухи камъни. Джобовете му, от които се стичаше вода, съдържаха сто петдесет и четири долара и осемдесет и два цента, часовник, ножче, златна писалка, златен молив, листове хартия, две писма и тефтерче. Разпрострях на земята хартиите, писмата и тефтерчето. Изчетох ги, но научих само, че нямат никакво отношение към смъртта му. Не намерих нищо — нито по него, нито наоколо, — което да ми каже повече за неговия край от изкоренения храст, заклещената между двата камъка шапка и положението на тялото.