— Търся — казах — заместник-шерифа.
— Аз съм — обади се младият и спусна крака на пода. Не стана, а сгъна крак, залови с него един стол, придърпа го и пак качи крака върху бюрото. — Седнете. Това тук е татко — посочи с палец по-възрастния. — Можете да не се смущавате от него.
— Познавате ли Ерик Картър? — попитах.
— Оня, дето кара медения си месец в къщата на Тукър ли? Не знаех, че малкото му име е Ерик.
— Ерик Картър — обади се старият Роли. — На това име издадох квитанцията за наема.
— Мъртъв е — додадох. — Паднал е от пътеката в скалата — или снощи, или тази сутрин.
Бащата изгледа сина с кръгли белезникави очи. Синът ме изгледа въпросително с кръгли белезникави очи и каза:
— Ц-ц-ц!
Подадох му визитната си картичка. Той я прочете внимателно, обърна я да види дали има написано нещо на гърба и я прехвърли на баща си.
— Ще дойдете ли да му хвърлите едно око? — предложих аз.
— Май ще трябва — съгласи се заместник-шерифът и стана. Оказа се много по-едър, отколкото предполагах — колкото мъртвия Ерик, — и въпреки отпуснатия си вид, тялото му изглеждаше доста мускулесто. Последвах го в прашната кола, паркирана пред кантората. Роли старши не дойде с нас. — От някой човек ли научихте? — попита, след като потеглихме.
— Сам се натъкнах на него. Знаете ли кои са всъщност семейство Картър?
— Да не са нещо специално?
— Чухте ли за убийството на доктор Рийз в един храм в Сан Франциско?
— Ъхъ, нали чета вестници.
— Мисис Картър е Габриел Легет, а Картър е Ерик Колинсън — и двамата са замесени.
— Ц-ц-ц.
— А баща й и мащехата й бяха убити две-три седмици преди това.
— Ц-ц-ц. Че какво им става на тези хора?
— Семейно проклятие.
— Това доказано ли е?
Не знам доколко сериозно ми зададе този въпрос, макар че, съдейки по лицето и тона му, не се шегуваше. Все още не ми беше ясно що за птица е. Но шегаджия или не, той беше заместник-шерифът на Кесада и топката бе в неговото игрище. Имаше право да научи всички факти. Съобщих му ги, докато се друсахме по неравния път. Всичко му разказах, като се започне от Париж през 1913 година и се свърши с пътеката в скалата отпреди два часа.
— Когато се върнаха оженени от Рино, Колинсън намина да ме види. Трябваше да останат в града, докато приключи процесът по делото на групата от Храма, но искаше веднага след това да отведе момичето в някое спокойно кътче — то все още бе като замаяно. Познавате ли Оуън Фицстивън?
— Да не е писателят, дето беше тук известно време миналата година? Знам го.
— Той предложи да дойдат в Кесада.
— Знам. Баща ми спомена нещо. Само че защо са приели чужди имена?
— За да избегнат вестникарската шумотевица и други такива, а отчасти и за да се предпазят от това, което се случи.
Той се намръщи неопределено и попита:
— Искате да кажете, че са очаквали нещо такова ли?
— Лесно е да речеш: „Нали ви казах!“, когато вече е късно, но на мен през цялото време ми се струваше, че не сме намерили отговорите на двете каши, в които тя бе забъркана. А като нямаш отговора, откъде да знаеш какво да очакваш? Аз не бях съгласен да заминат за някое уединено кътче като това тук, докато заплахата, надвиснала над главата й, все още съществува, но Колинсън беше категоричен. Накарах го обаче да обещае да ми телеграфира, ако забележи нещо по-особено. Той така и направи.
Роли кимна два-три пъти и попита:
— Защо допускате, че не е паднал сам от скалата?
— Нали ми телеграфира да дойда. Значи нещо не е било наред. А освен това прекалено много неща се случиха с жена му, за да повярвам в случайността.
— А проклятието къде го оставяте?
— Да, проклятието — съгласих се, загледан изучаващо в невъзмутимата му физиономия. Все още не можех да проумея що за човек е. — Лошото е, че то проработва твърде гладко, твърде редовно. За пръв път попадам на такова образцово проклятие.
Той обмисли навъсено мнението ми, след което спря колата.
— Тук ще трябва да слезем — пътят се разваля. — Като че ли досега беше идеален. — И все пак от време на време се случва да се натъкнеш на проклятие, което действува. Такива работи стават, та човек да си помисли, че на тоя свят — в живота изобщо — много неща не са му ясни. — Той пак се навъси, докато слизахме от колата, и поехме пеша. Най-сетне намери дума, която да му допадне. — Непостижими работи.