Аз нищо не казах. Роли тръгна пред мен по пътеката в скалата, сам спря при изкоренения храст — подробност, която не бях споменал. Мълчах, докато той се взираше надолу към тялото на Колинсън. После огледа проницателно скалата и нагоре, и надолу, обходи пътеката, наклони се силно напред, за да опипа с белезникавите си очи земята. Ходи наведен на-пред-назад десетина минути, ако не и повече, сетне се изправи и рече:
— Тук нищо не мога да открия. Да слезем долу.
Тръгнах назад към дефилето, но той заяви, че малко по-напред имало по-добро място за спускаме. И излезе прав. Слязохме при мъртвеца. Роли вдигна поглед от него към ръба на пътеката високо над нас и рече озадачено:
— Направо не виждам как е паднал именно тук.
— Не беше тук. Измъкнах го от водата — поясних аз и му показах къде бях намерил тялото.
— Виж, това е друга работа — реши той.
Седнах на един голям камък и изпуших цигара, докато той ходеше наоколо и разглеждаше, пипаше, местеше камъни и камъчета, ровеше се из пясъка. Изглежда, не му провървя.
14. СМАЧКАНИЯТ КРАЙСЛЕР
Отново се изкатерихме на пътеката и продължихме към наетата от Колинсън къща. Показах на Роли изцапаните пешкири, кърпичката, роклята и обувките, хартията, в която е имало морфин, пистолета на пода в спалнята на Ерик, дупката в тавана, гилзите на пода.
— Онази под стола си беше там — поясних. — Обаче другата, в ъгъла, беше ей тук, до пистолета.
— Искате да кажете, че след като сте били тук, тя е била преместена, така ли?
— Да.
— На кого му е потрябвало? — възрази той.
— Не знам, но все пак е преместена.
Роли бе изгубил интерес. Гледаше тавана.
— Два изстрела, една дупка — каза. — Любопитно. Може би другият куршум е бил изстрелян през прозореца. — Върна се в спалнята на Габриел и заразглежда черната копринена рокля. Тя беше раздрана на места — долу при подгъва, — но дупки от куршуми нямаше. Остави я и взе от тоалетката хартията от морфина. — Какво прави това тук, как мислите?
— Тя е морфинистка. Едно от нещата, на които я научила мащехата й.
— Ц-ц-ц. По всичко личи, че е нейна работа.
— Ами?
— Сам виждате. Нали е наркоманка? Спречкали са се, той ви повиква и… — Млъкна, сви устни и попита: — Как смятате, по кое време е бил убит?
— Не знам. Може би снощи, на връщане, след като ме е чакал.
— Цяла нощ ли си бяхте в хотела?
— От единайсет и нещо до пет сутринта. Но бих могъл, разбира се, да се измъкна тихомълком и да утрепя някого.
— Не исках да кажа това. Само се питах… Как изглежда тази мисис Колинсън-Картър? Никога не съм я виждал.
— Двайсетинагодишна, метър и шейсет — шейсет и два, на вид е по-слаба, отколкото е всъщност, светлокестенява коса, късо подстригана и къдрава, големи очи, които са ту кафяви, ту зелени, бяла кожа, много ниско чело, малка уста, ситни зъби, остра брадичка, уши без месеста част, горе са заострени. Последните два месеца е била болна и й личи.
— Би трябвало лесно да я открием — заяви той и взе да се рови из чекмеджета, дрешници и куфари. Аз ги бях пребъркал при първото си посещение и също като него не открих нищо интересно. — Не ми изглежда да е опаковала част от багажа си или да е взела нещо със себе си — реши Роли и се върна при мен; аз бях седнал до тоалетката. Посочи с дебелия си пръст монограма на сребърните тоалетни принадлежности: — Какво ще рече Г. Д. Л.?
— Преди да се омъжи, името й беше Габриел, още нещо, Легет.
— Ясно. Предполагам, че е заминала с колата.
— С кола ли пристигнаха тук?
— Тон идваше в града или с открит спортен крайслер, или пеша. Единственият път оттук е източният. Ще тръгнем натам да проверим. — Отвън го изчаках да обиколи веднъж-два пъти къщата, без да открие нищо. Пред един навес, явно използван за гараж, ми показа някакви следи: — Тази сутрин е била изкарана.
Повярвах му. Тръгнахме по черен път, излязохме на друг, покрит с чакъл, и вървяхме по него километър — километър и половина до една сива къща, която се открояваше сред няколко червени стопански постройки. Зад нея дребен мъж с високи рамене, леко накуцващ, смазваше водна помпа. Роли го нарече Дебро.
— Да, Бен — отвърна дребният на въпроса на заместник-шерифа. — Мина оттук към седем часа сутринта, караше като бясна. Беше сама в колата.
— Как беше облечена? — попитах.
— Без шапка, с бежово палто.
Попитах го какво знае за семейство Картър — все пак беше най-близкият им съсед. Той не знаеше нищо. Два-три пъти разговарял с Картър — сторил му се доста приятен младеж. Веднъж завел госпожата да навести мисис Картър, но мъжът й казал, че не била добре и лежала. И двамата Дебро я били виждали само от разстояние, в колата или пеша, винаги заедно с Картър.